Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

— Сестра ти Синди жива ли е още, Рене?

— Кучка! — изкрещя той.

В този момент ми стана ясно, че първата жертва бе сестра му. Тази, която харесвала вампири и която по думите на Арлийн той все още посещавал от време на време. Рене я бе убил — собствената си сестра, която работела като сервитьорка. Била с работната си униформа от кафетерията в болницата в розово и бяло, когато я удушил с копринените й чорапи. И правил секс с нея, след като издъхнала. „Толкова е пропаднала, че едва ли би имала нещо против собствения си брат“ — мислел си, доколкото въобще е бил в състояние да мисли. Всеки, който позволявал на вампир да прави това, заслужавал да умре. От срам скрил тялото й. Но останалите не бяха негова плът и кръв и нямало проблем да ги зареже ей така.

Бях всмукана от болното съзнание на Рене, подобно на вейка, увлечена от водовъртеж. Зави ми се свят. Когато се върнах в собственото си съзнание, той ми връхлетя. Удари ме в лицето колкото сила имаше, очаквайки да се строполя. Счупи ми носа. Болката беше така силна, че за малко да изгубя съзнание, но не се свлякох. Върнах му удара. Поради липсата ми на опит обаче резултатът бе неудовлетворяващ. Само го праснах между ребрата и той изохка, но в следващия момент си го върна. Юмрукът му счупи ключицата ми. Но не паднах. И идея си нямаше колко съм силна. На лицето му се изписа шок, когато замахнах отново, благодарна за вампирската кръв, която бях пила. Сетих се за смелостта на баба и му се нахвърлих. Сграбчих го за ушите с намерение да ударя главата му в гранитната колона. Протегна ръце да ме хване за раменете и да ме дръпне, за да изгубя равновесие. Най-накрая успя, но бе ясно, че е изненадан и нащрек. Опитах се да го съборя на колене, но той предусети, изви си и ме избягна. Все още нестабилна, успя да ме бутне. Озовах се на земята, а зъбите ми изтракаха едни в други.

Тогава ме възседна. При сборичкването обаче бе изпуснал въжето и докато ме държеше за шията с една ръка, с другата опипом го затърси. Дясната ми ръка бе застопорена, но лявата беше свободна и забих нокти в него. Наложи му се да игнорира това. Трябваше да открие средството си за удушаване, то бе част от ритуала му. Ръката ми изведнъж попадна на позната форма. В работните си дрехи Рене все още носеше ножа си на колана. Дръпнах, чу се звук от отваряне и измъкнах острието от калъфа му. Точно когато той си мислеше: „Трябваше да го сваля“, забих ножа в меката плът около кръста му и го извадих.

Той изкрещя. Изправи се олюлявайки се, изви се и се опита да спре с ръце кръвта, която изтичаше от раната му.

Дръпнах се бързо назад и се изправих, опитвайки се да се отдалеча от човека, който беше чудовище… подобно на Бил.

Рене извика:

— За бога, жено! Какво ми направи? Ох, господи, как боли…

Така му се падаше.

Беше изплашен и ужасен, че ще бъде разкрит, както и че това бе краят на играта и отмъщението му.

— Момичета като теб заслужават да умрат — озъби се той. — Усещам те в съзнанието си, ненормалнице!

— Кой е ненормалният тук?! — изсъсках. — Умри, негоднико!

Нямах представа, че съм способна на такова нещо. Седях приведена до надгробния камък, все така здраво стиснала кървавия нож, очаквайки Рене отново да ми се нахвърли. Следях го с поглед, с безизразно лице, докато се олюляваше в кръг. Затворих съзнанието си към него и усещането му, че смъртта дебне зад гърба му. Седях там, готова да му забия повторно ножа, но той се строполи на земята. Когато се уверих, че не помръдва, се отправих към къщата на Бил, но не тичах. Казах си, че не съм в състояние, но не съм убедена в това. Продължавах да виждам баба, уловена завинаги в спомените на Рене, бореща се за живота си в собствения си дом.

Извадих ключа на Бил от джоба си, донякъде учудена, че все още е там. Успях някак да го превъртя, влязох олюлявайки се в голямата всекидневна и затърсих телефона пипнешком. Пръстите ми докоснаха бутоните и незнайно как успях да преценя кое е деветка и къде се намира единицата, натисках ги достатъчно силно, за да издадат звук, и тогава, без да се усетя, съм изпаднала в безсъзнание.

ЗНАЕХ, ЧЕ СЕ НАМИРАМ В БОЛНИЦАТА, УСЕЩАХ ОКОЛО себе си миризмата на чисти болнични чаршафи. Веднага след това усетих болки в цялото тяло.

Някой беше с мен в стаята. Макар и трудно, отворих очи.

Анди Белфльор. Ъгловатото му лице изглеждаше още по-уморено от последния път, когато го видях.

— Чуваш ли ме? — попита той.

Кимнах едва — едва. Но дори и това дребно движение предизвика вълна от болка в главата ми.