Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

— Хванахме го — рече той и започна да ми разказва подробности, но аз отново се унесох.

Когато пак се свестих, беше ден и този път, изглежда, бях много повече на себе си. В стаята имаше някой.

— Кой е тук? — произнесох с болка, а гласът ми прозвуча дрезгаво.

Кевин стана от стола, разположен в ъгъла, сви една книжка с кръстословици и я пъхна в джоба на униформата си.

— Къде е Кения? — прошепнах. Той ми се усмихна неочаквано.

— Беше тук няколко часа, — обясни — скоро ще се върне. Замествам я за обяд.

Слабото му лице излъчваше одобрение.

— Ти си една твърда жена — каза ми.

— Не се чувствам твърда — успях да отвърна.

— Ранена си — каза той, сякаш не бях наясно.

— Рене?

— Открихме го в гробищата — увери ме Кевин. — Доста добре си го пробола, но беше още в съзнание и призна, че се е опитал да те убие.

— Добре.

— Искрено съжаляваше, че не е успял да приключи задачата си. Не можех да повярвам какви ги говори, но когато го открихме, той, в известна степен, бе оскърбен и донякъде изплашен. Каза, че за всичко си била виновна ти, защото не си се оставила да бъдеш убита толкова лесно като останалите. Заяви, че сигурно има нещо общо с гените ти, защото и баба ти… — Кевин изведнъж спря, осъзнавайки, че засяга болна тема.

— Тя също се е борила — прошепнах, тогава влезе Кения — огромна, невъзмутима и с чаша горещо кафе.

— Тя е в съзнание — обяви Кевин, усмихвайки се на партньора си.

— Добре. — Кения не звучеше толкова превъзбудена от факта. — Каза ли какво се е случило? Може би трябва да се обадим на Анди.

— Да, и той това заръча. Но отиде да поспи само преди четири часа.

— Човекът каза да се обадим.

Кевин вдигна рамене и се запъти към телефона до леглото. Както го слушах, се отпуснах и задрямах, но го чувах как шепне нещо на Кения, докато чакат. Разправяше за ловните си кучета, а тя, предполагам, слушаше.

Влезе Анди, почувствах съзнанието му, начина му на мислене, силното му присъствие. Дойде и се отпусна до леглото ми. Отворих очи, докато той се привеждаше да ме погледне. Задълго останахме вгледани един в друг.

— Той е все още жив — рече изведнъж Анди — и не спира да говори.

Направих възможно най-малкото движение с глава, надявайки се, че загатвам кимване.

— Казва, че всичко започнало от сестра му, която се срещала с вампир. Очевидно била изгубила доста кръв и той си помислил, че ще се превърне във вампир, ако не я спре. Една вечер в апартамента й й дал ултиматум. Тя му отвърнала, че нямало да се откаже от любовника си. Спорели, докато тя си връзвала престилката и се приготвяла да тръгва за работа. Той дръпнал престилката, удушил я… и правил разни други неща.

Изглеждаше леко пребледнял.

— Зная — прошепнах.

— Според мен, — продължи той — е решил, че ще намери оправдание за пред себе си за ужасното нещо, което е сторил, ако си повярва, че всички като сестра му заслужават да умрат. Всъщност убийствата тук са доста сходни с други две, извършени в Шривпорт, които до момента не са разрешени. Надявам се Рене да спомене нещо и за тях, докато бръщолеви несвързано. Ако оживее.

Свих устни ужасена и съчувстваща на онези жени.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи? — тихо попита Анди. — Не бързай, спокойно, не се опитвай да говориш, шепни. Гърлото ти е лошо контузено.

Благодаря, но някак вече го бях разбрала. Разказах всичко. Нищо не пропуснах. Анди бе включил малък диктофон, след като се увери, че нямам нищо против. Постави го на възглавницата близо до устата ми, след като му дадох знак, че съм съгласна. Така че записа цялата история.

— Господин Комптън е все още извън града, а? — попита ме, след като приключих.

— Ню Орлеанс — прошепнах едва.

— Ще огледаме къщата на Рене за пушката, след като знаем, че е твоя. Ще е хубаво доказателство по случая.

Ведра млада жена в бяло влезе в стаята, погледна ме и каза на Анди да продължи някой друг път. Той ми кимна, потупа ме неловко по ръката и си тръгна. Обърна се и хвърли възхитен поглед към лекарката. Тя определено си беше за възхищение, обаче имаше брачна халка, така че той за пореден път бе закъснял. Тя си помисли, че е твърде сериозен и мрачен.

Не ми се слушаше това. Но не разполагах с достатъчно енергия, за да държа всички извън съзнанието си.

— Госпожице Стакхаус, как се чувствате? — попита ме лекарката. Беше слаба брюнетка с дълги вежди и плътни устни.

— Ужасно — прошепнах.

— Мога да си представя — отвърна тя, като продължи да поклаща глава, докато ме оглеждаше.