Шарлейн Харис: Мъртви преди мрак

— Благодаря — промълвих едва.

— О, да, гърлото ти. Забравих. — Започна да ме гали.

— Слушай, сестра ми, трябва да ти благодаря. Но ми стана гадно, че се застъпи за мен, когато ножът опря до кокал.

Ако бях в състояние, щях да го сритам. Застъпила съм се за него, божичко.

— Страшно съм ти задължен, сестра ми. Беше толкова глупаво от моя страна да си мисля, че Рене е добър приятел.

Предаден. Той се чувстваше предаден.

В този момент, за да стане картинката просто перфектна, влезе Арлийн. Не беше на себе си. Косата й приличаше на червено кълбо, нямаше никакъв грим, а дрехите й изглеждаха така, сякаш е сложила каквото й е попаднало пред очите. Никога не я бях виждала така. Винаги бе с накъдрена коса и крещящ грим.

Тя сведе поглед към мен — боже, колко щях да съм доволна, когато отново съм в състояние да се изправям! — и за секунда изражението й бе твърдо като гранит, когато огледа добре лицето ми обаче, започна да омеква.

— Толкова ти бях ядосана. Не вярвах. Но сега, след като видях какво е направил… О, Суки, ще можеш ли някога да ми простиш?

Боже мили, исках да излезе от стаята. Опитах се да сигнализирам на Джейсън и за пръв път успях. Той сложи ръка на рамото й и я изведе. Преди да стигне до вратата, Арлийн хлипаше.

— Не знаех — продума едва разбираемо. — Просто не знаех!

— Аз също, по дяволите — изрече сериозно Джейсън.

След опита ми да погълна известно количество вкусно зелено желе подремнах малко.

Голямата ми радост следобед бе отиването ми до тоалетна малко или много без чужда помощ. Седях на гърнето десетина минута, след което бях повече от готова да се върна в леглото. Погледнах се в огледалото, прибрано в масичката на колелца, и жестоко съжалих за това.

Имах слаба температура, колкото да ме втресе и кожата ми да е чувствителна. Лицето ми бе синьо — сиво, а носът ми бе двоен. Дясното ми око бе подпухнало и почти затворено. Потреперих и дори от това почувствах болка. Краката ми… о, боже, не ми се искаше дори да ги проверявам. Отпуснах се много внимателно назад. Искаше ми се този ден да е приключил. Вероятно след четири дни щях да се чувствам страхотно. Работа. Кога щях да мога да се върна на работа?

Леко почукване на вратата привлече вниманието ми. Още някой проклет посетител. Този обаче не го познавах. Беше възрастна жена със синя коса, с очила с червени рамки, която тикаше количка. Беше с жълта манта, която доброволците в болницата, наречени Слънчевите дами, трябваше да носят, докато са на работа.

Количката й бе пълна с цветя за пациентите в отделението.

— Нося ви куп благопожелания — произнесе възторжено жената.

Усмихнах се, но резултатът трябва да е бил ужасяващ, понеже усмивката й леко помръкна.

— Тези са за вас — каза тя, повдигайки цвете в саксия, украсено с червена лента. — Ето я и картичката, мила. Така. Това също е за теб… — Беше букет от розови на цвят розови пъпки, розови карамфили и бяла гипсофила. Извади картичката и от тези цветя. Оглеждайки я, заяви. — Не си ли щастливка! Ето, има още.

Третият знак на внимание бе странно червено цвете, каквото никога не бях виждала, обградено от други по-познати видове. Погледнах букета недоверчиво. Слънчевата дама предано ми подаде картичката, закрепена към него.

След като излезе с усмивка, отворих малките пликове. С ирония установих, че ми е по-лесно да се движа, когато съм в добро настроение.

Цветето в саксията беше от Сам и „всичките ти колеги от «При Мерлот»“, пишеше на картичката, но почеркът бе неговият. Докоснах лъскавите листа и се замислих къде ще го сложа, като се прибера у дома. Първият букет беше от Сид Мат Ланкастър и Елва Дийн Ланкастър — пфу! Аранжировката с чудатото червено цвете, което неприлично ми напомняше на интимните женски части, безспорно бе най-интересна от трите. Отворих картичката с известно любопитство. На нея имаше само подпис. — Ерик.

Точно това ми трябваше. Как, по дяволите, е разбрал, че съм в болницата? И защо Бил още не се е обадил?

След вкусната вечеря от червено желе няколко часа бях ангажирана с телевизора, понеже нямах нищо за четене, макар точно това да ми се правеше. Синините ми ставаха от прелестни по-прелестни с всеки изминал час. Почувствах се страшно уморена, макар да бях отишла само веднъж до тоалетната и се бях разходила два пъти из стаята. Изключих телевизора и се обърнах на една страна. Унесох се и болката по тялото ми се промъкна в сънищата ми под формата на кошмари. Тичах насън. Тичах през гробището, страхувайки се за живота си. Просвах се върху камъни и пропадах в отворени гробове, натъквах се на мъртвите си близки и познати, положени там — майка ми и баща ми, баба, Модет Пикинс, Доун Грийн, дори и една приятелка от детинство, която бе убита инцидентно при лов. Търсех точно определен надгробен камък. Ако го намерех, щях да се върна у дома свободна. Всички щяха да се върнат в гробовете си и да ме оставят на мира. Тичах от плоча на плоча и поставях ръка на всяка от тях с надеждата, че е търсената. Плачех.