Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

Отидох в банята да измия размазания грим, когато въпреки шума от течащата вода дочух вик отвън. Спрях крана. Стоях, без да помръдвам. Вслушах се толкова усилено, че се почувствах като антена. Какво… Вода закапа от лицето ми по тениската. Никакъв звук. Абсолютно никакъв. Запромъквах се към входната врата, тъй като се намираше най-близо до наблюдателницата на Буба сред дърветата. Отворих леко вратата и го повиках:

— Буба?

Никакъв отговор.

Опитах отново. Струваше ми се, че дори скакалците и жабите са затаили дъх. Нощта бе толкова тиха, какво ли не можеше да се намира там отвън. Нещо се промъкваше в мрака. Опитах се да размисля, но сърцето ми биеше така силно, че не бях в състояние.

Първо, да се обадя на полицията. Разбрах, че е невъзможно — телефонът не работеше.

Значи можех да изчакам в къщата, докато неприятностите дойдат при мен, или да отида сред дърветата.

Бе трудно решение. Захапах долната си устна, докато обикалях из стаите, за да изгася лампите, опитвайки се да измисля план на действие. Къщата осигуряваше някаква защита: ключалки, стени, ъгли и скривалища. Но ми бе ясно, че всеки твърдо решен може да влезе в нея и тогава щях да съм като в капан.

Добре. Как можех да изляза навън, без да бъда забелязана? Като начало изключих осветлението отвън. Задната врата се намираше по-близо до горичката, така че бе по-добрият вариант. Познавах горичката доста добре. Трябваше да успея да се скрия там, докато се съмне. Можех да отида и в къщата на Бил. Със сигурност неговият телефон работеше, а имах и ключ. Или пък можеше да се опитам да стигна до колата си и да я запаля. Но това ме връзваше към определено място за няколко секунди. Не, горичката ми се видя по-приемливият вариант.

Пъхнах в един от джобовете ключа на Бил и нож за отваряне на колети от дядо, който баба държеше в шкафа във всекидневната. В другия джоб прибрах малкото фенерче. В гардероба до входната врата баба държеше пушка. Принадлежала бе на баща ми и тя я използвала предимно да стреля по змии. Е, и аз си имах змия за прострелване. Мразех проклетата пушка, ненавиждах и мисълта да я използвам, но май й бе дошъл редът.

Само че пушката я нямаше.

Не можех да повярвам на очите си. Опипом обходих целия шкаф.

Той бе влизал в къщата ми!

Но не чрез взлом. Някой, когото бях канила. Който бе идвал тук. Опитах се да се сетя за всички, докато се отправях към задната врата. Маратонките ми бяха на двоен възел, така че връзките бяха прибрани и нямаше опасност да ги настъпя. Прихванах небрежно косата си на опашка, за да не ми се пречка в лицето, и я стегнах с ластик. Но през цялото време не спрях да мисля за откраднатата пушка.

Кой бе идвал в къщата ми? Бил, Джейсън, Арлийн, Рене, децата, Анди Белфльор, Сам, Сид Мат. Бях убедена, че съм оставяла всеки от тях насаме за минута или две, вероятно достатъчно време, за да изнесат пушката отвън и да я приберат по-късно.

И тогава си спомних деня на погребението. Почти всеки, когото познавах, бе влизал и излизал от къщата, когато баба умря, а не можех да си спомня дали бях виждала пушката след това. Но би било трудно да излезеш просто ей така с пушка от препълнената, гъмжаща от народ къща. Пък и си дадох сметка, че ако бе изчезнала тогава, досега щях да съм забелязала липсата й. Всъщност бях почти напълно сигурна, че щях да съм забелязала.

Трябваше да избутам тези мисли настрана и да се фокусирам върху това как да заблудя този, който бе навън в мрака.

Отворих задната врата. Измъкнах се навън, приведена колкото е възможно по-ниско, и внимателно прихванах вратата, която за малко да се тресне зад гърба ми. Вместо да използвам стълбите, протегнах крак, стъпих на земята приклекнала и прибрах другия. Свих се. Имах чувството, че играя на криеница, както правехме с Джейсън в горичката като деца. Сега обаче играех на криеница с друг. За първо прикритие използвах делвата, в която баба бе засадила множество цветя. След това се промъкнах до колата й, втората ми позиция. Погледнах небето. Беше пълнолуние, нощта беше ясна и всички звезди светеха. Беше задушно и все още горещо. Дланите ми се изпотиха за броени минути. Следващата крачка бе от колата до мимозата. Но този път не останах безшумна. Препънах се в един пън и се стоварих на земята. Прехапах устни, за да не извикам. Болка проряза крака ми. Треските по стария пън бяха одрали бедрото ми доста дълбоко. Защо досега не го бях изкоренила? Баба бе молила Джейсън да го направи, но той така и не намери време.

Дочух… усетих движение. Без много да му мисля, скочих и се втурнах към дърветата. Някой профуча презглава по края на горичката отдясно и се насочи към мен. Но аз знаех къде отивам и с един скок, от който останах изумена, хванах най-ниския клон от любимото ни дърво за катерене в детството и се повдигнах нагоре. Ако оцелеех до утре, щях да имам ужасна мускулна треска, но щеше да си е заслужавало. Закрепих се на клона, опитвайки се да дишам тихо, докато всъщност ми се искаше да пъхтя и да пъшкам като старо куче.