Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

— Не.

Замислих се, защото Джейсън ми бе казвал, че на няколко пъти едва му се разминало.

— Никакви провинения, изряден гражданин, стабилна работа. Може и да има шанс да му издействам пускане под гаранция. Но ако избяга, губиш всичко.

Въобще не ми бе минало през ума, че Джейсън би нарушил гаранцията. Нямах представа каква е процедурата и не знаех какво трябва да направя, но държах той да излезе от затвора. Да остане там, докато се води следствието… Затворен, би изглеждало, че дори е още по-виновен.

— Проучи въпроса и ми кажи какво трябва да направя — заръчах на адвоката. — Междувременно, мога ли да го посетя?

— Той предпочита да не го правиш — каза Сид Мат.

Това страшно ме нарани.

— Защо? — попитах, като с всички усилия се мъчех да не се разплача отново.

— Срамува се — отвърна адвокатът.

Мисълта Джейсън да се чувства засрамен бе невероятна.

— Е! — възкликнах и направих опит да насоча разговора към приключване, тъй като не бях доволна от срещата. — Обади ми се, когато мога да помогна с нещо.

Сид Мат кимна. Устните му потрепнаха леко. Притесних го. Определено се радваше, че си тръгва. Докато го гледах да се отдалечава с пикапа си, забелязах как нахлупи каубойската си шапка.

Когато напълно се стъмни, излязох да проверя Буба. Той седеше под един дъб с бутилки кръв до себе си. Празните на една страна, пълните — на друга.

Носех фенер и макар да знаех, че е там, пак се стреснах, когато го осветих. Поклатих глава. Няма спор, определено нещо се е объркало при трансформацията му. Със сигурност бях много доволна, че не мога да чета мислите му. Очите му пламтяха като на луд.

— Здрасти, маце — обади се той със силен южняшки акцент. — Как я караш? Дошла си да ми правиш компания, а?

— Само исках да се уверя, че се чувстваш удобно — отвърнах.

— Е, мога да се сетя за места, където бих се чувствал много по-добре, но понеже си момичето на Бил, няма да ги споменавам.

— Добре — отговорих лаконично.

— Няма ли котки наоколо? Започва да ми писва от тая бутилирана кръв.

— Не, котки няма. Сигурна съм, че Бил ще се върне скоро, и тогава ще можеш да се прибереш у дома.

Тръгнах обратно към къщата. Не се чувствах особено добре в присъствието му, за да продължавам разговора, ако въобще можеше да се нарече разговор. Зачудих се за какво ли си мисли Буба през дългите нощи, докато надзирава къщата ми. Дали си спомня миналото си…

— Ами кучето? — извика след мен.

— То се прибра у дома си — отвърнах през рамо.

— Жалко — каза на себе си Буба толкова тихо, че една го чух.

Приготвих се за лягане. Гледах телевизия. Хапнах сладолед и дори си отчупих парче шоколад към него. Нито един от триковете ми за успокояване не вършеше работа тази вечер. Брат ми беше в затвора. Гаджето ми бе в Ню Орлеанс. Баба ми беше мъртва. А някой бе убил котката ми. Почувствах се ужасно самотна и страшно ме дожаля за мен самата. Понякога просто трябва да се потопиш в усещането.

Бил не отговори на обаждането ми. Това допълнително подсили чувството ми за самосъжаление. Сигурно някоя проститутка от Ню Орлеанс го е подслонила или пък някой вампфен, от онези, дето се мотаят всяка вечер около „Кръв из квартала“, надявайки се да излязат с вампир.

Ако пиех, щях да се напия. Ако бях обикновена жена, щях да се обадя на сладкия Джей Би дьо Рон и да правя секс с него. Но определено не съм нито толкова крайна, нито толкова безчувствена, така че просто хапнах сладолед и гледах стари филми по телевизията. По ирония на съдбата даваха „Сини Хаваи“.

Най-после, около полунощ, си легнах в леглото.

Събуди ме крясък, разнесъл се изпод прозореца на спалнята ми. Веднага скочих от леглото. Чух удари и трополене и най-накрая глас, който, сигурна съм, бе на Буба:

— Върни се, негоднико!

След като не чух повече нищо в продължение на няколко минути, навлякох халата и тръгнах към входната врата. Дворът, осветен от уличните лампи, бе празен. Мярнах някакво движение вляво, показах глава навън и видях Буба да се връща с тежки стъпки към скривалището си.

— Какво се случи? — извиках внимателно.

Буба смени посоката и се затътри към верандата.

— Някакъв си кучи син, извини ме, се прокрадваше край къщата — отвърна той, кафявите му очи сияеха и сега изглеждаше почти какъвто е бил преди. — Чух го минути преди да се появи и се надявах да го сгащя, но той отпраши през дърветата към пътя, където бе спрял автомобила си.

— Успя ли да го видиш?

— Не достатъчно добре, за да го опиша — отвърна стеснително. — Караше пикап, но не можах да различа дори цвета му. Тъмно е.