Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Не съвсем — уклончиво отвърна той.

Така си и знаех. Загадъчен, както винаги.

Вампирите ревностно пазеха границата, която ги делеше от хората. Не позволяваха да бъдат преглеждани от лекар и никой не можеше да ги принуди да постъпят на служба в армията. В замяна на това немалкото лекари и медицински сестри сред вампирите трябваше да се откажат от професиите си, защото американското общество се отнасяше крайно подозрително към кръвопийци в бели престилки. Мнозинството от хората смятаха, че вампирясването е бурна алергична реакция към комбинация от различни неща, в това число чесън и слънчева светлина.

И аз бях човек — макар и малко странен, — но имах друга гледна точка по въпроса. Имаше период, когато вярвах, че Бил страда от някакво загадъчно заболяване. Сега вече знаех, че митичните създания имат грозния навик да се оказват напълно реални. Скорошен пример — менадата. Кой би повярвал, че персонаж от древна гръцка легенда би тръгнал да се разхожда из горите на Северна Луизиана?

Може би градинските храсти наистина се обитаваха от самодиви, както обичаше да си припява покойната ми баба, докато простираше прането.

— Суки? — гласът на Бил ме извади от унеса ми.

— Да?

— Замислила си се доста задълбочено над нещо.

— Мисля си за бъдещето — отвърнах вяло. — И за полета. Трябва да ми дадеш подробни инструкции. Какви дрехи да си взема, кога трябва да съм на летището и всичко останало.

Бил започна да размишлява върху въпросите ми още докато паркираше пред старата ми къща. Знаех си, че ще се отнесе сериозно към запитванията ми. Това беше едно от многото му положителни качества.

— Между другото, преди да започнеш да опаковаш багажа си, трябва да обсъдим и още нещо — каза той с напълно сериозен тон.

— Какво е то? — Стоях с ръце на хълбоците в центъра на стаята си, вперила поглед в отворения гардероб.

— Техники за релаксация.

Обърнах се към него и изненадано го погледнах.

— Какви ги дрънкаш, за бога?

— Ето какви — премрежи поглед той и ме грабна в прегръдките си като същински Рет Бътлър. И макар да носех спортни панталони, а не дълга червена рокля, успях да се почувствам красива и желана като Скарлет О’Хара. Спестих му и изкачването на стълби с любимата жена на ръце, защото леглото беше на две крачки от нас. В повечето случаи Бил действаше бавно, толкова бавно, че едва не започвах да крещя от нетърпение. Но тази вечер, развълнуван от предстоящото пътуване, той ускори темпото и двамата заедно стигнахме до края на тунела.

Лежах, блажено сгушена в прегръдките му, и се чудех как ли щяха да ни приемат вампирите от Далас. Била съм в Далас само веднъж през живота си, на училищна екскурзия, и не ми хареса особено. Тогава още не умеех да предпазвам съзнанието си от атаката на чуждите мисли и не бях подготвена да науча за връзката между най-добрата ми приятелка Мариан и един съученик на име Денис Енгелбрайт. Освен това за пръв път ми се налагаше да пътувам далече от вкъщи.

Сега щеше да е много по-различно, повтарях си упорито наум. Отивах там по покана на вампирите от Далас; каква чест, нали така? Нуждаеха се от мен заради уникалните ми способности. Трябва да се постарая да не наричам тази своя особеност недостатък. Вече знаех как да контролирам телепатичните си умения. Имах любим мъж до себе си, който нямаше да ме изостави.

И все пак пророних няколко сълзи преди заспиване — заради страданията, които съдбата ми пращаше напоследък.

В Далас беше горещо като в шестия кръг на ада. Особено на летището. Няколкото кратки есенни дни ми се струваха като далечен спомен. Стоях търпеливо до товарната рампа, спусната от багажното отделение на дългоочаквания самолет, и се чувствах като в пещ сред облаците нагорещен въздух, наситен с миризмите и шумотевицата на летище „Далас — форт Уърт“. Аз пътувах с пътнически самолет, а Бил — с товарен.

Докато развявах сакото си с надеждата да опазя подмишниците си сухи, към мен се приближи католически свещеник. Облеклото му всяваше респект, затова не посмях да се отдръпна настрани, макар да нямах никакво желание да разговарям с когото и да било. Намирах се в съвършено непозната обстановка и тепърва ме очакваха куп нови изпитания.

— Мога ли да съм ви полезен с нещо? Станах неволен свидетел на вашия случай — каза дребничкият божи служител с преливащ от съчувствие глас и самочувствие на човек, свикнал да заговаря благосклонно настроени непознати. Имаше малко необичайна за свещеник прическа — въздълга, сплъстена кестенява коса в комплект с мустаци, — но реших да не прибързвам с ваденето на заключения.