Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Моят случай? — попитах разсеяно, защото току-що бях забелязала полирания дървен ковчег на Бил. Какъв традиционалист! Металът е къде-къде по-практичен за пътуване. Униформените работници го плъзгаха към рампата с помощта на някакво приспособление на колелца, предполагам. Транспортната компания гарантираше, че ще го доставят до крайната дестинация без нито една драскотина. А въоръжените пазачи зад гърба ми щяха да се погрижат за всеки фанатик, дръзнал да се втурне към ковчега с цел да отвори капака му, — една от допълнителните услуги, включена в рекламните листовки на авиокомпания „Анубис Еър“. А според изричните инструкции на Бил трябваше да разтоварят първо неговия ковчег.

До този момент всичко вървеше като по мед и масло.

Вдигнах поглед към тъмнеещото небе. Няколко минути по-рано се бяха включили прожекторите около летището и ярката им светлина хвърляше зловещи сенки върху озъбената чакалска глава, изрисувана на опашката на самолета. Погледнах часовника си. За пореден път.

— Да. Много съжалявам.

Обърнах се към нежелания си събеседник. Нямах спомен да съм го виждала в самолета, но това не означаваше нищо, защото през целия полет стисках очи от притеснение.

— Извинете, не ви разбрах. За какво точно съжалявате?

Свещеникът ме погледна с нескрито изумление.

— За тежката ви загуба — каза той и кимна към ковчега. — Близък до сърцето ви човек, навярно? — Той пристъпи още по-близо до мен.

— Ами да… разбира се — отвърнах аз, на границата между недоумението и досадата. Какво правеше тук този човек? Авиокомпанията едва ли плащаше на свещеник, който да посреща всеки пътник, придружаващ ковчег. — Защо иначе щях да стоя тук?

Започвах да се тревожа.

Бавно и внимателно свалих телепатичната си защита и започнах да проучвам мъжа до себе си. Да, знам: посегателство върху личното пространство. Ала в момента носех отговорност не само за себе си, но и за безопасността на Бил.

Свещеникът, който се оказа мощен предавател на мисловна дейност, очакваше падането на нощта с огромно нетърпение, също като мен. Само че за разлика от мен той се страхуваше. Надяваше се, че приятелите му са там, където трябваше да бъдат.

Отново погледнах нагоре, стараейки се да не давам израз на нарастващата си тревога. Рехавият сумрак над Тексас бързо отстъпваше пред непрогледната нощ.

— Съпругът ви, предполагам? — попита той и обви пръсти около лакътя ми.

Ама че досадник! Тръпки да те побият. Обърнах се към него и проследих погледа му. Очите му не се отлепяха нито за миг от хамалите, които сновяха из товарното помещение на самолета, облечени в сребристочерни гащеризони с надпис „Анубис“ на гърдите. После погледът му се стрелна към служителя, който се подготвяше да съпроводи ковчега до багажната платформа. Свещеникът искаше… но какво точно чакаше този човек? Дебнеше подходящ момент, в който всички да са заети с нещо и да не гледат в неговата посока. Не искаше никой от тях да вижда… да вижда какво?

— Не, приятелят ми — отвърнах аз, колкото да поддържам заблудата. Баба ме възпита да съм учтива, но не и глупава. Бръкнах скришом в дамската си чанта и измъкнах отвътре сълзотворния спрей. Подарък от Бил, за спешни случаи. Тъкмо отстъпвах встрани от фалшивия поп и неясните му намерения, когато капакът на ковчега се отвори с трясък.

Двамата хамали в багажното отделение на самолета се свлякоха на колене в дълбок поклон. Онзи, който буташе ковчега към платформата, също взе да се кланя, но преди това стреснато изруга (новак, предполагам). Този етюд също участваше в рекламните листовки на авиокомпанията, но ми се струваше твърде пресилен.

— Господи, помилуй! — изписка свещеникът. Но вместо да падне на колене, той рязко подскочи до мен, улови ме за ръката, в която държах флакончето, и взе да ме дърпа.

В първия миг си помислих, че се опитва да ме спаси от криещата се в ковчега опасност. Предполагам, че така сме изглеждали и в очите на хамалите, които продължаваха да се вживяват в ролите си. Дори не направиха опит да ми помогнат, въпреки че крещях с пълно гърло: „Пусни ме!“. „Свещеникът“ продължаваше да ме дърпа за ръката, за да ме повлече нанякъде, а аз с всички сили забивах токчетата си в бетона и го млатех със свободната си ръка. Нямаше да му се дам без бой.

— Бил! — Започвах сериозно да се плаша. Войнствено настроеният свещеник не беше някой здравеняк, но ме превъзхождаше и по ръст, и по килограми. И макар да се съпротивлявах с всички сили, той полека-лека ме придърпваше към служебната врата на терминала. Отнякъде се изви вятър, горещ и сух, и нямаше как да използвам сълзотворния газ, без да напръскам и себе си.