Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

Бил размишляваше над думите ми и запаметяваше детайлите за по-нататъшно осмисляне.

— Значи самият полет протече скучно, така ли? — попита той.

— Напротив, беше много вълнуващо — отвърнах аз. — След като се уверих, че вече са те натоварили в твоя самолет, побързах да се кача в моя. Стюардесата ни показа какво трябва да правим при евентуална катастрофа. Аз седях в редицата до аварийния изход. Жената ни предложи да седнем другаде, ако смятаме, че няма да можем да се справим с инструкциите. Но аз бих се справила, нали? Не мислиш ли? А после тя ми донесе питие и списание. — Рядко ми се случва да ми сервират — с тази моя професия — и се чувствах великолепно в ролята на клиент.

— Ти би се справила с всичко, Суки, сигурен съм. Уплаши ли се при излитането?

— Не. Малко се притеснявах за тази вечер, но като изключим това, всичко мина нормално.

— Съжалявам, че нямаше как да пътувам с теб — каза той с хладния си кадифен глас и ме притисна до гърдите си.

— Няма нищо — искрено отвърнах аз. — Първият полет си е изнервящо преживяване. Но всичко мина добре. Докато не кацнахме.

Колкото и да мърморех, колкото и да се вайках, дълбоко в себе си се радвах, че Бил се беше надигнал навреме от ковчега си, за да ме изведе от летището, защото се чувствах точно като бедната братовчедка от провинцията.

Приключихме темата за свещеника, но аз си знаех, че любимият ми вампир нищичко не забравя. Бил ми показа къде да търся багажа си и как да намеря такси. Можеше и да ме остави да го изчакам някъде и да свърши всичко това сам, но както често ми припомняше, все някога щеше да ми се наложи да летя самичка посред бял ден, затова трябваше да се науча да се справям и без негова помощ.

Следвайки табелите и инструкциите на Бил, започнах да си проправям път през океана от угрижени хора и техните многобройни куфари. Наложи се да подсиля мисловната си защита, защото нямах сили да понеса жалванията на стотиците изнервени пътници. Повиках носач за багажа ни (макар че Бил лесно можеше да се справи с това и с една ръка) и го упътих към стоянката за таксита. Потеглихме към хотела четиридесет минути след разтоварването на Бил от самолета. Хората от „Анубис“ се кълняха, че ще доставят ковчега му в рамките на три часа.

Ще видим. Ако не успееха, полетът ни щеше да е безплатен.

За седемте години от последното ми пребиваване в Далас бях забравила колко огромен и кипящ от живот е този град. Светлините му просто спираха дъха ми. Попивах с поглед всичко, покрай което минавахме, а Бил ми се усмихваше с дразнеща снизходителност.

— Изглеждаш прекрасно, Суки. Този костюм много ти отива.

— Благодаря — отвърнах аз с облекчение и задоволство.

Бил настояваше да подбера дрехи, с които да излъчвам „професионализъм“. Попитах го кой бранш има предвид, като казва професионализъм, и той веднага ми пробута онзи негов поглед. Затова се накиприх със сив костюм, бяла риза, перлени обеци, черна дамска чанта и обувки с висок ток. По идея на Арлийн — и с нейна помощ — дори пригладих косата си назад в умопомрачителен кок с едно от онези сложни приспособления, които рекламират по телевизията. Според мен имах доста професионално излъчване (като за погребален агент, ако трябва да съм откровена, но Бил изглеждаше доволен от вида ми). Напазарувах всичко това при Тара — и то за негова сметка, без да ми мигне окото, защото ставаше въпрос за наложителни служебни разходи.

Естествено, щях да се чувствам много по-удобно в сервитьорската си униформа. Цял живот мога да нося тениска и шорти, без дори да се сетя за рокля и копринени чорапи. Да не говорим, че с униформата си от „Мерлот“ можех да обуя гуменки, а не тези проклети кокили. Ех…

Таксито спря пред хотела и шофьорът излезе да свали багажа ни. Предвиждахме тридневен престой. Макар че аз се надявах да приключим работата бързичко и още утре вечер да се приберем обратно в Бон Темпс, където да си живеем безгрижно и спокойно, далече от всякакви вампирски машинации, — поне до следващия път, когато ни потърсеха. Но все пак си взехме повечко дрехи, за всеки случай.

Моят любим плати на шофьора и изчака пиколото да натовари багажа ни в количката. Момчето се обърна с лице към него и започна да рецитира:

— Добре дошли в хотел „Тихият пристан“, сър! Казвам се Бари и съм… — Тук Бил направи крачка напред и светлината от фоайето озари бледото му лице. — … и съм на вашите услуги — едва чуто довърши Бари.

— Благодаря — намесих се аз, за да дам възможност на младежа да се съвземе. Хлапето бе на не повече от осемнайсет. Ръцете му едва забележимо трепереха. Хвърлих отгоре му телепатичната си мрежа, за да установя причината за безпокойството му.