Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Кой ти причини това, Суки? — тихо попита той.

— Помогни ми да стигна до колата. Моля те, да се махаме оттук. — Полагах огромно усилие да не изпадна в истерия. — Ако вдигам шум, тя може да се върне. — Разтреперих се цялата само като си го представих. — Заведи ме при Ерик. Тя каза, че това е съобщение за Ерик Нортман.

Бил приклекна до мен.

— Трябва да те вдигна.

О, не! Щях да кажа: „Не може да няма друг начин“, но много добре знаех, че такъв просто нямаше. Бил не се поколеба и секунда. Преди да успея да се подготвя за болката, той просто ме грабна от земята и ме преметна през рамо.

Изпищях с пълно гърло. Опитах се да не хленча, за да можем да чуем евентуалните си нападатели, но не успях. Бил хукна по пътя в посока към колата, отвори задната врата и ме положи — бързо, но внимателно — на задната седалка. Не че имаше начин да ми спести болката, която последва, но поне направи усилие.

— Тя е била — с мъка изрекох аз. — Тя е накарала колата да спре и ме е принудила да изляза навън. — Бях почти сигурна, че и кавгата помежду ни е била дело на проклетата менада, но си замълчах.

— Ще говорим за това малко по-късно — каза той. Колата летеше в посока Шривпорт, а аз се опитвах да овладея болката с вкопчени в тапицерията пръсти.

Имах чувството, че пътуването ни продължи цяла вечност. Най-после спряхме пред задния вход на „Вамптазия“ и Бил ритна вратата, за да привлече внимание.

— Какво има? — сърдито извика симпатичната руса вампирка Пам. Благоразумно същество със забележителен търговски нюх. — О, Бил, ти ли си? Какво се е случило? Ммм, цялата е в кръв!

— Извикай Ерик! — сряза я Бил.

— Той ви чака вътре… — започна тя, но Бил профуча край нея, без да я изслуша. Аз се поклащах на рамото му като окървавен дивеч. Вече ми беше все едно дали ще ме стовари на дансинга, или някъде другаде, но той нахълта като буреносен облак право в офиса на Ерик.

— Това е за твоя сметка! — изръмжа той и ме разклати, сякаш за да привлече вниманието на Ерик към мен. Отново изстенах от болка. Странно как би могъл да не ме види, след като бях единствената окървавена жена в кабинета му.

С радост бих припаднала на секундата. Но не се получи. Просто си висях като прани гащи на рамото на Бил и мълчаливо страдах.

— Върви по дяволите! — измърморих.

— Каза ли нещо, миличка?

— Върви по дяволите!

— Трябва да я сложим да легне по корем на дивана — каза Ерик. — Чакай да ти помогна…

Усетих как още един чифт ръце ме хващат за краката. Бил се извъртя някак изпод мен и двамата внимателно ме положиха върху широкия диван, купен съвсем наскоро от Ерик за кабинета му. Миришеше на нова кожа. Бях много доволна, че тапицерията не е от плат.

— Пам, извикай лекар — каза Ерик и приклекна до мен да огледа лицето ми. Трудно се сгъна, горкият; все пак е бивш викинг — висок и широкоплещест.

— Какво се случи? — попита той. Изгледах го кръвнишки.

— Аз съм съобщение, адресирано до теб! — просъсках, задъхана от яд. — Онази горска вещица повреди колата на Бил, а няма да се изненадам, ако е предизвикала и кавгата помежду ни, за да ме накара да изляза навън. После се появи пред мен с някакъв шопар.

— Прасе? — Ерик не би могъл да изглежда по-изненадан дори ако му бях казала, че на носа на менадата е имало канарче.

— Грух-грух. Глиган. Дива свиня. Каза, че искала да ти прати съобщение. Добре че успях да се обърна навреме, та предпазих лицето си, обаче тя ме докопа за гърба и после изчезна.

— Лицето ти. Искала е да повреди лицето ти. — Бил стисна ръце в юмруци и нервно закрачи из стаята. — Ерик, раните й не са много дълбоки. Какво й има?

— Суки — нежно каза Ерик, — как изглеждаше тази жена?

— Изглеждаше като абсолютна откачалка, ето как изглеждаше. И те нарече по име — Ерик Нортман.

— Използвам името Нортман, когато си имам вземане-даване с хора — каза той. — Като казваш откачалка… какво точно имаш предвид?

— Дрехите й бяха раздърпани, имаше кръв около устата и по зъбите, сякаш току-що е яла нещо сурово. Носеше пръчка с нещо като пискюл на върха. Косата й беше дълга и сплъстена… а, като казах коса, моята вече съхне по гърба ми — изпъшках аз.

— Аха, виждам. — Ерик започна да отлепя дългите ми кичури от съсирената кръв по раните ми.

Влезе Пам, а след нея и докторът. Ако се бях надявала, че Ерик има предвид нормален лекар със слушалки около врата, отново щях да се разочаровам. Този лекар беше джудже от женски пол и дори не й се наложи да се наведе, за да ме погледне в очите. Бил сновеше наоколо, напрегнат до пръсване, и наблюдаваше прегледа изкъсо. Дребната женица носеше бял панталон и бяла престилка, досущ като униформите на болничните лекари. По-точно, когато все още се обличаха в бяло, а не в зелено, синьо или какъвто там друг цвят им попаднеше пред погледа. Женицата имаше огромен нос, матова кожа и невероятно гъста и къдрава златистокестенява коса, подстригана сравнително късо. Напомняше ми за хобит 4 4 Още в древните митове и легенди се споменава за хобитите — дребни, подобни на джуджета същества, но за разлика от тях са без бради и не толкова силни и здрави физически. — Б.р. . А може би наистина беше хобит. През последните няколко месеца възприятията ми за реалността бяха доста размити.