Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Та какъв, казваш, е този нов бизнес? — попитах аз.

— Купих няколко магазина до магистралата. Там, където е „Ла Лори“.

— От кого ги купи?

— От Белфльор. В началото семейството им притежавало само земята, но после Порша и Анди наели Сид Мат Ланкастър да се заеме с разработката.

Преди време брат ми също бе опирал до адвокатските услуги на Сид Мат Ланкастър. Човекът работеше в бранша цяла вечност и беше много по-влиятелен от Порша.

— Това е чудесно за Белфльор. Опитват се да ги продадат от няколко години. Имат огромна нужда от пари. Купил си не само магазините, но и земята, предполагам. Парцелът голям ли е?

— Едва четири декара, но е на хубаво място — каза Бил с необичаен за него делови тон.

— Освен „Ла Лори“ там има и фризьорски салон „Кукли с букли“, и магазин за дрехи „При Тара“, нали?

Като изключим кънтри клуба, „Ла Лори“ беше единственият ресторант с претенции в цял Бон Темпс. Подходящо място, където да заведеш жена си по случай сребърната ви сватба или шефа си, ако се надяваш на повишение в службата; или девойка, която харесваш и много би искал да впечатлиш. Но хората разправяха, че ресторантът не носел кой знае каква печалба.

Цял живот се мъча да свържа двата края и нямам никаква представа как се управлява собствен бизнес. Родителите ми имали късмета да открият малко нефт на своя земя и — слава богу! — спестявали всичко, докато находището се изчерпало. След смъртта им баба харчеше тези пари много пестеливо, за да отгледа мен и брат ми Джейсън, макар на два пъти за малко да продадем дома на родителите ми, защото трудно се справяхме с данъците и поддръжката на бабината къща.

— И сега какво? Ти си собственик на тези три помещения и те ще ти плащат наем, така ли?

Бил кимна.

— Ако искаш да направиш нещо с косата си, можеш да отидеш в „Кукли с букли“.

На фризьор съм ходила само веднъж през живота си. Забележех ли, че косата ми започва да цъфти, отивах в караваната на Арлийн да ми подстриже връхчетата и толкова.

— Мислиш ли, че косата ми се нуждае от по-специални грижи? — попитах неуверено.

— Не, прекрасна е — усмихна се Бил. — Но ако случайно ти се прииска да отидеш, там правят и маникюр, и всякакви подхранващи процедури за косата. — Последните му думи ми прозвучаха като на чужд език. Досмеша ме. — Освен това — продължи той, — можеш да водиш когото си искаш в „Ла Лори“, без да се налага да плащаш.

Обърнах се към него и втренчено го загледах.

— А Тара вече знае, че трябва да пише всичките ти покупки на моята сметка.

Усещах, че търпението ми полека-лека започва да се изчерпва. Бил, за жалост, не го забелязваше.

— Значи всички са предупредени да угаждат на глезлата на шефа, а? — отвърнах аз, удивена от собственото си спокойствие.

Бил най-после разбра, че е направил грешка.

— О, Суки… — започна той, но аз нямах никакво намерение да го слушам. Наранената ми гордост внезапно кипна и се изписа по лицето ми. Аз рядко се ядосвам, но случи ли се, не си поплювам.

— Защо просто не ми изпратиш букет цветя, да му се не види, както правят всички нормални гаджета? Или бонбони. Аз обичам бонбони. Купи ми картичка или котенце, или шалче!

— Ами нали точно това исках да направя, да ти подаря нещо — предпазливо се обади той.

— Накара ме да се почувствам като държанка! И хората в тези магазини вече си мислят, че съм точно такава!

Доколкото можех да видя лицето му на бледата светлина от таблото, Бил се опитваше да проумее причината за гнева ми. Тъкмо бяхме подминали отбивката за Мимоза Лейк и фаровете осветяваха гъстата гора край брега на езерото.

За моя огромна изненада, двигателят внезапно изхълца и колата закова на място. Приех го като знак на съдбата.

Бил щеше да заключи вратите, ако знаеше какво се каня да направя, защото изглеждаше напълно стъписан, когато се измъкнах от колата и закрачих към крайпътните дървета.

— Суки, върни се веднага! — Беше бесен, ей богу! Доста време му отне. Навирих нос и потънах в гората.

Стига да искаше, Бил много лесно можеше да ме върне в колата; все пак е двайсет пъти по-бърз и по-силен от мен. След няколко секунди лутане в непрогледния мрак направо ми се прииска да ме беше догонил. Но после наранената ми гордост отново се обади и аз осъзнах, че постъпвам правилно. Бил май не беше съвсем наясно с естеството на отношенията ни и трябваше да му дам урок. Нека ходи сам в Шривпорт и да обяснява на началника си Ерик защо мен ме няма, та да му дойде акълът в главата!