Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Вкусна ли беше вечерята ви? — попитах аз и веднага съжалих за глупавия въпрос.

— Ммм — измърка тя. — Ти ли си изгората на Бил?

— Да — отвърнах. Да ме нарича, както си ще, мътните я взели. — И той много ще се разгневи, ако нещо ми се случи.

— Дреме ми на шапката! — високомерно отвърна тя.

— Извинете, госпожо, но коя сте вие, ако позволите да попитам?

Тя отново се усмихна и аз потръпнах от ужас.

— Позволявам, разбира се. Аз съм менада 1 1 Жрица на древногръцкия бог Дионис — божеството на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието. — Б.р. .

Това ми звучеше като нещо от гръцката митология. Нямах представа какво точно, но ако трябваше да се доверя на очите си, най-вероятно означаваше див горски обитател от женски пол.

— Много интересно — отбелязах аз и я дарих с възможно най-широката си усмивка. — И се озовахте тук посред нощ, защото…?

— Искам да изпратя съобщение до Ерик Нортман — каза тя и пристъпи още по-близо. Глиганът изгрухтя и я последва, сякаш беше вързан за нея. Миризмата стана нетърпима. Късата му четинеста опашка трепкаше бързо и някак заплашително.

— Какво съобщение? — Вдигнах поглед към нея и мигом си плюх на петите. Ако не бях пила вампирска кръв в началото на лятото, нямаше да мога да реагирам толкова бързо и да се обърна и щях да поема удара не с гръб, а с лице и гърди. Почувствах се така, сякаш някой замахва с тежко гребло срещу мен, а зъбците му се забиват в плътта ми и я разкъсват.

Залитнах и се стоварих по корем на земята. Чух смеха на жената и грухтенето на глигана и после всичко утихна. В продължение на няколко минути просто лежах и плачех, неспособна да помръдна. Стараех се да не викам; само пъшках като родилка, опитвайки се да овладея неописуемата болка.

Тресях се от яд, доколкото имах сили да се треса, разбира се. Тази долна кучка, менадата, ме беше използвала като живо табло за съобщения. Пълзях през клони и камънаци, през борови иглички и кал, а гневът ми клокочеше отвътре като лава. Треперех цялата от болка и ярост и се влачех напред в посока към колата, надявайки се Бил да ме открие. Но мисълта за откритото пространство край пътя започваше да ме плаши.

Там, разбира се, имах повече шансове да срещна някой, който да ми се притече на помощ. Но от друга страна, само няколко минути по-рано се бях уверила на собствен гръб, че не всеки случаен непознат е приятелски настроен. Ами ако попаднех на друго странно същество, което още не е вечеряло? Може би точно в този момент миризмата на кръвта ми гъделичкаше ноздрите на някой хищник. Разправят, че акулата е в състояние да надуши и най-миниатюрната капчица кръв във водата, а вампирът си е същинска акула на сухо.

Затова изпълзях обратно между дърветата, вместо да стоя на показ край пътя. Гората е скучно място за умиране. Това не ти е Аламо 2 2 Битката при Аламо се е водила между мексиканската армия и тексаските въстаници (наричани още „теханос“). Тя била част от Тексаската революция. Състояла се е около мисионерския център Аламо, в гр. Сан Антонио. — Б.р. или Термопили 3 3 Битката при Термопилите е важно събитие в историята на Древна Гърция — сражението, с което започва Втората гръцко-персийска война (август 480 г. пр.н.е.). — Б.р. , а най-обикновен крайпътен пущинак в Северна Луизиана. Лежах си аз насред отровния бръшлян и се чудех дали ще умра от отравяне, или от загуба на кръв.

С всяка изминала секунда очаквах болката да стихне, но тя ставаше все по-силна. Опитвах се да не плача, но сълзите сами се стичаха по бузите ми. Стараех се и да не хълцам, за да не привличам внимание, но просто нямаше начин да стоя абсолютно неподвижно.

Съсредоточена в усилието си да пазя тишина, за малко да изпусна Бил. Тичаше по пътя, тревожно загледан в гората, и отдалече си личеше, че надушва опасност.

— Бил — прошепнах аз, но за вампирския му слух това звучеше като писък.

Той мигновено застина и започна да шари с поглед в мрака.

— Тук съм — казах аз и потиснах едно ридание. — Внимавай! — В момента представлявах жив капан за вампири.

На лунната светлина лицето му изглеждаше абсолютно безизразно, но и той — също като мен — внимателно обмисляше опасностите. Единият от нас трябваше да направи първата крачка. Дадох си сметка, че ако аз се покажа на светло, Бил по-ясно ще може да види дали някой се кани да ни нападне.

Протегнах ръце, улових се за тревата и се издърпах напред. Не можех дори на колене да се изправя. Опитвах се да се изтласквам с крака, за да щадя мускулите на гърба си, но въпреки това болката беше неописуема. Избягвах да гледам към Бил, защото не исках да се размеквам при вида на гнева му. Така или иначе, го усещах във въздуха край себе си.