Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Суки! — извика Бил от пътя. — Отивам до най-близкия автосервиз да доведа механик.

— Желая ти късмет! — измърморих аз. Дежурен механик в автосервиз, отворен по това време? Ха! Ама че оптимист!

— Държиш се като хлапачка, Суки! — продължи Бил. — Мога да те открия за нула време, но нямам такова намерение. Като се успокоиш, ела в колата и се заключи. Аз тръгвам.

И Бил имал гордост, гледай ти!

До ушите ми стигна звук от бързо отдалечаващи се стъпки, което означаваше, че Бил тича с вампирска скорост. Изпитах едновременно тревога и облекчение при мисълта, че наистина е тръгнал.

Той явно си въобразяваше, че аз имам нужда от урок. Повторих си няколко пъти, че е точно обратното. В крайна сметка, едва ли щеше да се забави повече от няколко минути. От мен се искаше единствено да внимавам къде стъпвам, за да не цопна в езерото.

Боровата гора тънеше в непрогледен мрак. Нащърбената луна хвърляше призрачна светлина от безоблачното небе и черните сенки на дърветата изглеждаха зловещо.

Добрах се някак до пътя, въздъхнах дълбоко и тръгнах пеша към Бон Темпс. Запитах се колко ли километра бяхме изминали, преди Бил да започне злополучния разговор. Не много, оптимистично реших аз и мислено се поздравих за решението да нахлузя ниски обувки, а не сандали на висок ток. Нямах връхна дреха, затова от студа ме побиха ледени тръпки. Затичах се. Нямаше улично осветление. Добре че луната светеше, иначе хубавичко щях да се подредя.

Точно когато се сетих, че убиецът на Лафайет все още се разхожда на свобода, от гората се чуха стъпки. Спрях да вървя и стъпките също утихнаха. Не ми се играеше на котка и мишка, затова реших веднага да разбера какво става.

— Е, добре, кой е там? — извиках. — Ако смяташ да ме ядеш, по-добре започвай и да приключваме.

Измежду дърветата се показа жена. До нея вървеше диво прасе. Бивните му светеха в тъмното. В лявата си ръка непознатата държеше някаква пръчка с нещо като пискюл на върха.

— Страхотно! — едва чуто прошепнах. — Направо чудесно! — Жената изглеждаше също толкова страховито, колкото и глиганът. Бях сигурна, че не е вампир, защото усещах мисловна дейност в главата й, но определено беше свръхестествено същество, защото не изпращаше ясен сигнал. Но въпреки това можех да се закълна, че жената се забавляваше. Лоша работа!

Надявах се, че прасето не е войнствено настроено. В околностите на Бон Темпс рядко се срещаха диви свине. От време на време ловците разправяха, че ги мяркали из гората, но за убит глиган не бях чувала. Този тук смърдеше ужасно.

Не знаех към кого от двамата да се обърна. В крайна сметка, четириногото може и да не беше истинско животно, а същество, което притежава умението да променя външния си вид, формата си — нещо, за което научих едва през последните няколко месеца. Щом вампирите — смятани години наред за фантасмагория, — наистина съществуваха, защо редом с тях да не живееха и други странни същества?

Умирах от страх, затова се усмихнах.

Жената имаше дълга сплъстена коса с неясен цвят и нямаше почти никакви дрехи. Всъщност носеше нещо подобно на раздърпана риза, цялата в лекета. Краката й бяха боси. Усмихна ми се в отговор, а аз, за да не изпищя, се ухилих още по-нервно.

— Нямам никакво намерение да те ям — отвърна тя.

— Радвам се да го чуя. А приятелчето ти?

— А, свинята ли? — Сякаш забравила за присъствието на своя спътник, жената протегна ръка и се почеса по врата, все едно ставате въпрос за безобидно кученце. Страховитите бивни се поклатиха нагоре-надолу. — Тя прави каквото й заповядам — спокойно отвърна жената. Нямах нужда от преводач, за да усетя лъхащата от думите й заплаха. Положих усилие да запазя самообладание и се огледах наоколо с надеждата да открия подходящо дърво, на което да се покатеря, ако се наложи. Ала нито един от околните дънери не предлагаше ниски клони. За лош късмет, се намирах насред необятна гора от борове, отглеждани за нуждите на дърводобива, и клоните им започваха на около пет метра разстояние от земята.

Със закъснение прозрях, че колата на Бил може би не се е повредила просто ей така. А нищо чудно и караницата помежду ни да не е била съвсем случайна.

— Искате да си поговорим за нещо ли? — невинно попитах аз и установих, че жената се е придвижила няколко крачки по-близо до мен. Вече виждах лицето й по-добре, но това изобщо не ми подейства успокояващо. Около устата й имаше петна с неизвестен произход, а когато заговори, ясно видях с какво са оцапани зъбите й: госпожица Среднощна Мистерия беше яла сурово месо.