Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Не се притесняваше, че ще види как мъртвите се разхождат наоколо, безпокоеше го фактът, че нямаше право да е тук. Когато беше по-млад, не даваше и пет пари за това. „Истината трябва да излезе наяве.“ Така щеше да си каже и да се впусне с главата напред в битката.

Но сега…

„Кой сте вие, какво правите тук?“

Беше загубил тренинг и нямаше да може да отреагира с нужния авторитет в подобна ситуация. Въпреки това натисна копчето.

„Трябва да видя за какво става въпрос.“

Асансьорът се заизкачва с бръмчене нагоре, а Малер прехапа устна и се отдръпна от вратата. Умираше от страх. Бе гледал твърде много филми. Асансьори, които се изкачват нагоре и някой… нещо… се спотайва в тях. Асансьорът дойде и Малер успя да види през тесния прозорец във вратата, че е празен. Качи се в него и натисна копчето за втория подземен етаж.

Когато асансьорът потегли надолу, Малер се опита да прогони всички мисли от съзнанието си и да се концентрира. Да се превърне във фотоапарат, чийто филми се превръщат в думи.

„Асансьорът потегля с трясък. Иззад дебелите бетонни стени долитат крясъци. Мога да видя моргата през прозореца на вратата. Пред мен се изправя…“

Нищо.

Само част от коридор и стена. Малер блъсна вратата на асансьора.

Лъхна го студ. Температурата в този коридор бе с няколко градуса по-ниска от тази в останалата част на болницата. Потта по тялото му се превърна в крехка ледена обвивка. Побиха го тръпки. Вратата на асансьора се затвори зад гърба му.

Вдясно от него имаше хладилна стая с отворена врата, а на пода пред нея седяха две жени и се прегръщаха със сведени глави.

„Какво правят?“

Дрънченето на стомана от залата за аутопсии вляво накара едната от тях да вдигне глава. Оказа се млада медицинска сестра. По лицето ѝ се четеше паника.

Притискаше до себе си една много възрастна жена — бялата ѝ коса обгръщаше главата ѝ като облак, тялото ѝ бе съвсем слабо и крехко, а кокалестите ѝ крака не спираха да се мятат по пода, търсейки опора, на която да стъпят. Беше гола, като се изключи белият чаршаф, който висеше от врата ѝ и скриваше половината ѝ тяло. Нечия майка и баба, може би дори прабаба.

Под жълтата кожа лицето ѝ беше съвсем изпито, а очите… очите… Приличаха на два прозореца към Нищото. Бяха прозрачно сини, покрити с някаква бяла слузеста ципа, подобна на желе, и съвършено празни.

Изпод хлътналите ѝ навътре устни, от беззъбата ѝ уста се носеше един-единствен жалостен тон:

— Ъщи… ъщи…

Изведнъж Малер осъзна какво искаше тя. Каквото и всички останали.

Искаше да се прибере вкъщи.

Медицинската сестра зърна Малер и се обърна към него с умолителен поглед.

— Можете ли да ме смените? — После посочи с глава старицата и тъй като Малер не ѝ отговори, продължи: — Замръзвам…

Малер се наведе и докосна крака на старицата. Той бе леденостуден и вкочанен, сякаш бе докоснал току-що изваден от фризера портокал. Усетила допира му, старицата започна да се жалва още по-силно:

— ЪЪЪЪЪЪЪЩЩЩИИИИИ!

Малер обаче се изправи с въздишка въпреки виковете на сестрата:

— Помогнете ми! Моля ви!

Не можеше. Не и сега. Трябваше да види какво става.

Тръгна засрамен към залата за аутопсии — като фотографите, които снимат умиращи от глад, за да се върнат след това по хотелските си стаи и да приглушат гузната си съвест с алкохол.

— Снимките… фотоапарата…

Отвори чантата си, докато вървеше към голямата осветена зала. Целият коридор бе покрит с бели чаршафи.

Впоследствие му бе трудно да възпроизведе сцената, която се откри пред очите му. Всъщност би ѝ подхождало много повече да бъде изиграна в полумрак, като битка между живите и мъртвите в някоя пещера, със светлинните ефекти на Гоя.

Всичко тук обаче бе чисто, квадратно и осветено. Големите луминесцентни тръби изливаха светлинен дъжд върху масите от неръждаема стомана и хората в стаята.

Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше гола кожа. Почти всички мъртъвци бяха успели да се освободят от дрехите си и чаршафите лежаха захвърлени по пода и масите за аутопсии. Като диво парти с римски тоги, което бе завършило с оргия.

В стаята имаше около трийсетина души. Живи и мъртви. Лекари, медицински сестри и съдебни лекари с бели, зелени и сини престилки, които се опитваха да задържат голите тела на едно място. Всички те бяха стари или много стари. По торсовете на повечето от тях имаше големи белези от извършената аутопсия, които се простираха от корема им до врата.