Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Давид се втренчи в дупката в гърдите ѝ, в металните скоби, които се полюшваха там като коледна украса от ада, и най-накрая успя да се съвземе от вцепенението си. Натисна копчето до леглото ѝ и тъй като никой не се появи през следващите пет секунди, изтича навън в коридора и закрещя:

— Хей! Помощ!

Една сестра излезе от някаква стая малко по-надолу в коридора и тръгна с бързи крачки към него. Давид ѝ извика още отдалеч:

— Събуди се, жива е… Не знам какво…

Сестрата го погледна неразбиращо, след което се шмугна покрай него в стаята и се спря до прага. Ева седеше на леглото и си играеше сковано с парчетата от чашата. Сестрата се хвана с ръка за устата, обърна се към Давид, поклати глава и рече:

— Това… това…

Давид я хвана за раменете.

— Какво? Какво има?

Сестрата отново извърна лице към вътрешността на стаята, махна с ръка и промълви:

— Това… е невъзможно…

— Ами направете нещо по въпроса!

Сестрата отново поклати глава и без да каже нито дума повече, побягна към регистратурата. Преди да отвори вратата, се обърна към Давид и му каза:

— Ще се обадя на някого…

След това изчезна вътре.

Давид остана още малко в коридора. Усети, че дишането му се е учестило твърде много и се опита да се успокои, преди да се върне при Ева. През съзнанието му прелитаха безброй мисли.

„Това е чудо… Окото… Магнус.“

Давид затвори очи и се опита да си представи изпълнения с любов поглед на Ева. Искрата, живата светлина, която играеше в очите ѝ тогава. След това си пое дълбоко дъх, задържа спомена в съзнанието си и влезе в стаята.

Ева бе загубила интерес към чашата и остатъците от нея лежаха на пода под краката ѝ. Давид се приближи към нея, като се стараеше да не гледа към гърдите ѝ.

— Ева, тук съм.

Главата ѝ се извърна към него. Той се загледа в гладката ѝ буза под окото. Протегна ръка и я погали с длан.

— Всичко ще се оправи… всичко ще се оправи…

Ръката ѝ полетя толкова бързо към неговата, че той инстинктивно я дръпна, но в следващия миг се осъзна и отново я протегна към нея. Тя го хвана. Силно. Сковано и механично, причини му болка. Ноктите ѝ се впиха в кожата на ръката му. Давид стисна зъби и кимна.

— Аз съм, Давид.

Погледна я в очите. Те бяха празни. Ева отвори уста и изсъска: „… аави…“.

Очите му се напълниха със сълзи. Кимна ѝ с глава.

— Точно така. Давид. Тук съм.

Ева стисна още по-силно ръката му. Усети остра болка, когато един от ноктите ѝ проби кожата му.

— Даави… ту… тууук…

— Да, да. Тук съм. При теб.

Давид измъкна ръката си от хватката ѝ и ѝ подаде другата си ръка, но така, че да го хване за пръстите. Видя, че по нея се стича кръв. Избърса я в чаршафа и седна на края на леглото.

— Ева?

— Еева…

— Да. Знаеш ли кой съм аз?

Последва тишина. Ева отпусна леко хватката около пръстите му. После му отвърна:

— Ааа… съъъм… дави… д.

„Има напредък. Трябва да продължа. Мисля, че ме разбира.“

Той кимна, после потупа гърдите си като Тарзан и рече:

— Аз — Давид. Ти — Ева.

— Тиии… Ева.

В този миг ги прекъснаха. Една лекарка нахлу в стаята, но спря на място като закована, когато видя Ева. Дори и на нея ѝ се прииска за миг да опише случващото се като невъзможно, но навикът ѝ я измъкна от ситуацията — тя извади една слушалка от джоба си и без да погледне към Давид, тръгна право към леглото.

Давид се отмести назад, за да ѝ направи място, и забеляза, че медицинската сестра стои на прага на вратата с още една сестра. Очевидно бе дошла единствено за да погледа малко сеир.

Лекарката долепи слушалката към здравата страна на гръдния кош на Ева и се заслуша. След това я премести и отново се заслуша. Ръката на Ева отново полетя и хвана слушалката.

— Ева? — извика Давид. — Не!

Но беше късно. Тя я дръпна силно, а лекарката изпищя, когато главата ѝ се понесе напред, преди слушалката да падне от ушите ѝ. Лицето на Давид се изкриви в болезнена гримаса.

— Ева, не бива… да правиш така.

Изведнъж го обзе ужасно чувство. Държеше се като неин покровител, защитник пред властите, сякаш се страхуваше, че ще я накажат заради проява на лошо поведение.

Лекарката изхлипа и се хвана за ушите. След това обаче се взе в ръце като всеки истински професионалист и на лицето ѝ отново се изписа спокойно изражение. Обърна се към сестрата.

— Обади се на Ласе от неврологията — нареди ѝ тя. — Или на Йоран.

Сестрата пристъпи напред в стаята и попита:

— Или?

— Ако Ласе го няма — рече раздразнено лекарката, — помоли Йоран да дойде.