Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

В някое друго общество, през някоя друга епоха, вероятно двете с баба ѝ щяха да са шамани. Или пък щяха да ги изгорят на клада. Но в Швеция през двайсети век им се втълпяваше, че страдат от хистерия и саморазрушително поведение. Свръхчувствителност.

Никак не им бе лесно да обяснят какво усещаха, сякаш с обонянието си долавяха специфични следи от миризми. Подобно на лисицата, която знае, че дивият заек се крие някъде в мрака, а мирисът на страха му издава, че и той е надушил лисицата, двете жени долавяха следите във въздуха около различни места и хора.

Заговориха за това миналото лято, докато вървяха по крайбрежната алея „Нор Меларстранд“. Точно преди да стигнат до кметството и двете изведнъж се отдалечиха от кея и поеха към велосипедната алея. Елви се спря и попита:

— Ти ли ни поведе насам?

— Да.

— Защо?

— Защото… — Флора вдигна рамене и заби поглед в земята, сякаш се срамуваше. — Просто имах лошо чувство.

— Знаеш ли… — Елви я хвана за брадичката и повдигна главата ѝ. — И аз изпитах същото.

В този миг Флора впи изпитателен поглед в очите ѝ.

— Наистина ли?

— Да — отвърна ѝ Елви. — Нещо се е случило там. Нещо лошо. Мисля, че… някой се е удавил.

— Да — продължи Флора. — Искал е да скочи от лодката…

— И си е ударил главата в ръба на кея — довърши изречението Елви.

— Да.

Дори не провериха дали беше така. Просто не се съмняваха в това. През остатъка от следобеда си споделиха различни истории. И при двете дарбата се бе проявила за първи път в началото на пубертета, а източникът на най-големите страдания и на Флора, и на Елви беше един и същ — познаваха хората твърде добре. Дарбата на Флора ѝ разкриваше за миг истинската същност на всички около нея, затова не можеше да търпи лъжи.

— Миличка — рекла ѝ бе Елви, — всички лъжат, малко или повече. Иначе обществото ни отдавна да се е сринало. Всички ние лъжем по малко. Това дори е известна проява на грижа за другите. Истината всъщност съдържа голяма доза егоизъм.

— Знам, бабо. Наистина. Но е толкова… отвратително. Сякаш вонят… Разбираш ли?

— Да — въздъхна Елви. — Разбирам.

— На теб поне не ти се налага да си сред тях. Срещаш се единствено с дядо и жените от църквата. Ала в училище има поне хиляда души и всички, или поне почти всички, се чувстват зле. Повечето дори не го осъзнават, но аз го усещам и ме боли. Боли ме. През цялото време. Когато някой от учителите ме повика, за да си поговорим сериозно и да ми разясни какъв ми е проблемът, ми се иска да повърна. Докато го слушам, мога да надуша цялата му злост и гадост. Страх и отегчение. Дори от мен самата го е страх и животът му е пълен провал, а е тръгнал да ми дава съвети как да се държа.

— Флора — рече Елви. — Знам, че това не е кой знае каква утеха, но ще свикнеш. Дори като седиш в някоя дворна тоалетна известно време, спираш да усещаш миризмата.

Флора се изсмя на думите на баба си, а тя продължи:

— А що се отнася до жените от църквата, трябва да ти призная, че понякога ми се иска да имам щипка за пране под ръка.

— Щипка за пране?

— За да си запуша носа. Дядо ти пък… Предпочитам да го оставим за някой друг път. Само едно трябва да знаеш, няма как да прогониш миризмите. Трябва да си наясно. Ако си като мен, никога няма да откриеш подходящата щипка. Просто трябва да свикнеш. Знам, че е истински ад. Но ако искаш да живееш, трябва да се научиш да търпиш.

Хубавото на разговора им бе, че след него Флора спря да се самонаранява. А и започна да посещава Елви по-често. Дори през седмицата понякога се качваше на автобуса до Тебю Шуркбю и се връщаше направо в училище на следващата сутрин. Предложи на баба си и да ѝ помага с грижите за дядо ѝ, но нямаше какво толкова да направи. Елви я остави да го храни с каша, когато поискаше, само за да се чувства съпричастна.

На няколко пъти Елви се опита внимателно да подеме темата за Бог, но Флора бе атеист. Флора пък ѝ пусна на няколко пъти „Мерилин Менсън“ — със същия отчайващ резултат. Приятелството им си имаше определени граници. За сметка на това обаче Елви нямаше проблем с филмите на ужасите, макар и в умерени количества.

Когато се върнаха в дневната, телевизорът гърмеше още по-силно. Флора отново се опита да го изключи, но не успя.

Бе получила телевизионната игра от Елви за петнайсетия си рожден ден. Това породи разгорещени спорове с Маргарета, която настояваше, че телевизионните игри водят до отчуждаването на младежта от околния свят. Елви бе напълно съгласна с нея и именно затова купи играта на внучката си. Тя самата беше на петнайсет, когато започна да пие. За да се изключи, за да притъпи сетивата си. Така погледнато, телевизионната игра беше много по-добър избор.