Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Малер се наведе над парапета и си представи как пада на земята и се пръсва на парчета като презряла диня. Може би дори кучето щеше да дойде да си хапне от него. Тази мисъл силно го изкуши. Да приключи дните си като храна за кучета. Въпросният пес обаче едва ли щеше да го забележи, очевидно бе изпаднал в пълна истерия. Някой сигурно щеше да го застреля всеки момент.

Малер притисна ръце от двете страни на главата си. Тя със сигурност скоро щеше да се пръсне, ако болката не затихнеше.

Малко след десет и половина Малер осъзна, че въпреки всичко все още не му се мре.

Синдромът Адамс-Стоукс 13 13 Синдром, който се характеризира с бавен или липсващ пулс, вертиго, синкоп, конвулсии и смущения в дишането. — Б.пр. , от който страдаше, се бе проявил за първи път преди осем години, докато вземаше интервю от рибар, изтеглил труп с мрежата си. Когато слязоха от лодката на твърда земя, светлината пред очите му изведнъж се смали до една-единствена точица, а когато се опомни отново, осъзна, че лежи върху купчина рибарски мрежи. Ако рибарят не бе запознат с техниката на сърдечния масаж, всички проблеми на Малер вече щяха да са история.

По-късно един лекар констатира, че Малер страда от исхемия на миокарда и се нуждае от пейсмейкър, който да контролира ритъма на сърцето му. Всичко това се случи в един толкова тежък момент от живота му, че Малер дори се замисли дали да не се остави в ръцете на смъртта, но накрая реши да се подложи на операцията.

По-късно се появи Елиас и Малер за първи път от толкова много години дори се почувства благодарен, че е дарен със сърце. Пейсмейкърът туптеше неуморно и така му позволяваше да се вживее в ролята на дядо, без да се замисля.

Ала сега…

По челото му изби пот и Малер се хвана за сърцето. То биеше поне два пъти по-бързо от обикновено. Очевидно някак си бе успяло да пренебрегне стабилното пулсиране на пейсмейкъра и сега препускаше напред на своя глава.

Малер притисна пръсти до китката си, заби поглед в будилника и започна да отмерва секундите. Пулсът му бе 120. Но не беше напълно сигурен, че го е изчислил вярно. Дори стрелките на часовника сякаш се движеха по-бързо от обикновено.

„Спокойно… спокойно… ще премине…“ Знаеше, че подобни сърдечни пристъпи не са опасни, поне докато не придобиеха екстремна сила. Най-големият враг на пациентите бяха притесненията и страхът. Малер се опита да успокои дишането си, но сърцето му препускаше все по-бързо и по-бързо.

Изведнъж му хрумна нещо и той постави пръсти над пейсмейкъра си, малката метална кутийка, която поддържаше живота му. Не можеше да разбере дали и той туптеше по-бързо от обикновено, но подозираше, че е така — точно като часовника.

Сви се като бебе на дивана. Главата му щеше да се пръсне от болка, сърцето му биеше като лудо и за най-голямо свое учудване осъзна, че не иска да умре. Не. Не и заради някаква машина, която караше сърцето му да блъска до пръсване. Малер се изправи и примижа към светлината на компютърния монитор. Дори и тя бе някак по-силна, а иконите блестяха в размазано бяло.

„Какво да правя?“

Нищо. Не биваше да затормозява сърцето си още повече. Отново легна и притисна животворния си мускул. Сърцето му вече биеше толкова силно, че отделните удари преливаха един в друг като смъртоносен хор от барабани, все по-бързо и по-бързо. Малер затвори очи и зачака кресчендото.

Точно когато си мислеше, че барабанът ще се пръсне и светлината пред очите му ще угасне завинаги, всичко свърши.

Сърцето му се успокои и заби с обичайния си бавен ритъм. Малер остана да лежи неподвижно със затворени очи, после си пое дълбоко въздух и опипа лицето си, сякаш за да се увери, че все още е жив. Лицето му си беше на мястото, макар и мокро от пот. Топлите капки напираха навън от гънките на корема му и го гъделичкаха. Кучето в двора бе спряло да лае.

„Какво беше това?“

Часовникът отново започна да измерва секундите в обичайния си такт, а светът потъна в тишина. Едва сега, когато всичко притихна, Малер осъзна на каква какофония от крясъци и звуци бе станал свидетел преди малко. Облиза солените си устни, присви се и се втренчи в часовника.

„Какво са секундите и минутите… В един миг се раждаме, а в следващия вече ни няма.“

Остана да лежи така около двайсет минути, преди телефонът да зазвъни. Плъзна се на пода и пропълзя до бюрото. Не че краката му не го държаха, просто усещаше, че така е по-добре. Подпря се на стола и вдигна слушалката.

— Малер на телефона.