Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

После прочете електронното писмо от един от старите си източници в полицията, който се чудеше как я кара. Не се бяха чували отдавна. Написа му, че се чувства ужасно, че внукът му е починал преди два месеца и че всеки ден през ума му минават мисли за самоубийство. Изтри отговора, без да го изпрати.

Издължените сенки по пода подсказваха, че минава седем. Малер стана от стола и разтри слепоочията си. Отиде до кухнята, извади една бира от хладилника, изпи половината на крак и се върна в дневната. Спря се до дивана.

На пода под облегалката му стоеше Крепостта.

Елиас я получи за шестия си рожден ден преди четири месеца. Голямата крепост на „Лего“. Бяха я построили заедно. Елиас си играеше с нея следобед, непрекъснато разместваше фигурките на рицари, измисляше истории и не спираше да я променя. Сега вече Крепостта нямаше да се променя.

Всеки път, когато я видеше, сърцето му се свиваше, всеки път си мислеше, че трябва да я изхвърли или поне да я разглоби, но нямаше сили да го стори. Вероятно щеше да я остави да стои там, докато е жив. Както и огърлицата от „перли“, с която щяха да го погребат.

„Елиас, Елиас…“

В душата му отново зейна пропаст. Усети усилващата се паника, тежестта в гърдите. Бързо се върна при компютъра, влезе в един от платените си порнографски сайтове и прекара вътре цял час, без да усети каквото и да било в слабините си. Всичко там му бе безразлично, противно.

Малко след девет излезе от сайта и изключи компютъра. Екранът не угасна. Нямаше сили да се бори с него. Все още усещаше силната болка в главата си в областта зад очите. Не можеше да си намери място от нея. Обиколи апартамента няколко пъти, изпи още една бира и накрая падна на колене пред Крепостта.

Фигурката на един от рицарите се бе надвесила над парапета на кулата, като че ли се опитваше да извика нещо на напиращите пред портите врагове.

— Внимавайте, щот’ ша излея буретата с помия връз главите ви! — бе извикал Малер с дрезгав глас, а Елиас едва не се бе напишкал от смях.

— Още! Още!

Малер бе изредил всички отвратителни неща, които един рицар може да излее върху някого. Включително прокиснато мляко.

Малер хвана фигурката и я заразглежда. Рицарят носеше сребрист шлем, който наполовина скриваше сериозното му лице. Малкият меч в ръката му още блестеше. Не като тези на останалите фигурки на Елиас у тях, които се бяха олющили. Малер остана загледан в блестящия сребрист меч, а две черни мисли пронизаха душата му.

„Този меч ще си остане завинаги блестящ.“

„Никога повече няма да си играя.“

Върна рицаря на мястото му и се взря в стената.

„Никога повече няма да си играя.“

В миговете на печал по изгубения си внук Малер изброяваше всички неща, които бе загубил завинаги: разходките в гората, детските площадки, сока с кифличка в някоя сладкарница, парка „Скансен“ и така нататък, и така нататък. Но зад всичко това се криеше една-единствена проста истина: никога повече нямаше да може да си играе, нито с „Лего“, нито с каквото и да било друго. С Елиас си отиде единственото му другарче и цялото му желание за игра.

Затова не можеше да пише, затова не се възбуждаше от порнографските снимки, затова минутите течаха толкова бавно. Вече не можеше да фантазира. Не му хрумваха нови идеи. Някои биха сметнали подобно състояние за същинска благословия — да живееш в настоящето, да се задоволяваш с това, което виждаш пред очите си, да не се опитваш да променяш света. Всъщност така и трябваше да бъде, но не беше.

Малер прокара пръст по белега от операционния разрез на гърдите си.

„Животът е какъвто си го направиш.“

Бе загубил безвъзвратно умението да живее. Чувстваше се като затворник в собственото си затлъстяло тяло, с което се влачеше безрадостно напред през времето. След това внезапно прозрение му се прииска да счупи нещо. Свитата му в юмрук ръка трепереше над Крепостта, но Малер успя да запази самообладание, изправи се, излезе на балкона, хвана парапета и го разклати.

Някакво куче тичаше в кръг долу на двора и лаеше. На Малер му се прищя да е на негово място.