— Добре ли върви?
— Хм. Взех нещо, което ми трябваше. Трябва само да…
Картата се показа за миг, но после отново изчезна. В мрака се отвори врата и Джил се озова на някаква площадка. Флора облиза устни и я насочи към стълбите.
Маргарета, която бе майка на Флора и дъщеря на Елви, сигурно щеше да реагира остро на избора на игра и да им обясни колко лошо се отразява и на двете им, макар и по различни причини.
Телевизионната игра бе попаднала у Елви преди три месеца в резултат на нещо като компромис. След като в продължение на шест месеца Флора беше като залепена за играта и прекарваше пред екрана по три, четири, пет часа на ден, родителите ѝ поставиха ултиматум във вид на избор — да продаде конзолата или да я занесе у баба си, ако тя, разбира се, се съгласи.
Както и стана. Елви обожаваше внучката си, а и тя нея. Флора ѝ идваше на гости два-три пъти седмично, за да поиграе, най-много по два часа. Пиеха чай, говореха, играеха на карти, а понякога Флора дори оставаше да преспи.
— Ооо… По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Елви вдигна поглед. Флора седеше присвита и напрегната.
Иззад един от ъглите се дотътри някакво зомби и Джил вдигна пистолета си, дори успя да изстреля един куршум, преди то да ѝ се нахвърли. Джойстикът в ръката ѝ изпука, когато Флора се опита да измъкне героинята си, но екранът се изпъстри с кръв и не след дълго тялото на Джил се строполи в краката на зомбито.
Мъртва сте.
— Идиот! — Флора се удари по челото. — Ай, ай, защо не се сетих да го изгоря. Ай.
Елви се наведе леко напред във фотьойла.
— Това… краят ли е?
— Не. Сега вече знам къде се крие тази твар.
— Аха.
Според училищния психолог Флора проявяваше симптоми на саморазрушително поведение. Елви не знаеше дали тази диагноза е по-безвредна или по-страшна от нейната собствена — хистерия. Да страдаш от хистерия през петдесетте години, белязани от икономическия и социалния разцвет на шведската държава и окончателната победа на разума, беше огромен проблем. И Елви, като Флора, се самонараняваше по ръцете и краката, преследвана от вътрешна болка и социален натиск. В онези дни подобни проблеми оставаха дълбоко скрити. Никой нямаше право да бъде нещастен.
Още от самото начало Елви усещаше силна привързаност към сериозното малко момиченце с богата фантазия и сякаш знаеше, че го очаква труден път. Дълбоката им чувствителност, която бе сякаш проклятие, бе прескочила едно поколение. Може би в знак на протест срещу шантавата си майка Маргарета избра да следва право и постепенно се превърна в елегантен и изключително успешен юрист. По-късно се омъжи за Йоран, също студент по право, досущ като нея самата.
— И теб ли те боли глава? — попита Елви, когато се наведе напред, за да изключи играта, и видя как Флора разтрива челото си.
— Да… — Флора натисна копчето. — Не. Не мога да я спра.
— Ами пробвай с телевизора.
Но и той отказваше да се изключи. Играта се включи сама и започна да разиграва различни сцени. Джил уцели две зомбита с електрошоковия си пистолет и застреля още едно в коридора. Изстрелите отекваха в главата на Елви и лицето ѝ се изкриви в гримаса. Не можеха да намалят и звука.
Когато Флора се опита да дръпне щепсела от контакта, той изпука, а тя се хвърли назад с писък. Елви стана от фотьойла.
— Какво стана, миличка?
Флора се втренчи в ръката си.
— Удари ме ток. Не много силен, но… — тя разтърси ръка в опит да я охлади и посочи към екрана, където Джил изпържи още двама от живите мъртви и се изсмя. — Не като при тях.
Елви протегна ръка към нея и ѝ помогна да се изправи.
— Да отидем в кухнята.
Туре отговаряше за всички електрически уреди и машини. След като се разболя от алцхаймер, Елви бе принудена да вика електротехник, когато някой от бушоните изгореше. Никой не се бе постарал да я научи как да разрешава сама такива проблеми, защото смятаха, че няма да се справи. Електротехникът обаче ѝ показа как да постъпва в подобни случаи. Но този стачкуващ телевизор надхвърляше познанията ѝ. Щеше да изчака до утре.
Поиграха на карти в кухнята, но и на двете им бе трудно да се съсредоточат. Не стига че ги боляха главите, а и усещаха някакво напрежение във въздуха. В десет и петнайсет Елви събра картите и се обърна към внучката си:
— Флора? Усещаш ли…
— Да.
— Какво е това?
— Не знам.
И двете забиха очи в плота на масата и се опитаха да прояснят съзнанието си. Елви познаваше само още неколцина освен Флора, които притежаваха същата дарба. За Флора Елви бе единственият човек освен нея самата. Момичето бе изпитало същинско облекчение, когато двете с баба ѝ заговориха за това преди няколко години. Имаше още един луд със същите способности, със същото Обоняние.
Читать дальше