Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

— Нека се поразходим — предложи Елви.

Телевизорът не се чуваше в градината, но въздухът бе напълно неподвижен и нажежен до червено. Всички еднофамилни къщи наоколо светеха, кучетата лаеха, а над главите им сякаш бе надвиснала огромна заплаха.

Тръгнаха към ябълковото дърво, което бе на годините на къщата. Контурите на стотици зелени зародиши се очертаваха на фона на тъмната му корона, а изсъхналите клони, натрупали се през последните години на болестта на Туре, протягаха ръце към небето.

— Ще взема пушката, ще се кача на втория етаж и ще застрелям кучетата.

— Каза ли нещо? — попита Елви.

— Не.

Елви погледна към небето. Звездите приличаха на глави на топлийки, забити в безкрайната далечна синева. Изведнъж си представи как се откъсват от него, превръщат се в истински топлийки и се забиват в мозъка ѝ, причинявайки ѝ невероятна болка.

— Като желязна девица — рече Флора.

Елви я погледна. Внучката ѝ също стоеше, загледана в небето.

— Флора — рече Елви, — стори ми се, че току-що каза нещо за някаква пушка и… кучета?

Флора вдигна вежди и се разсмя.

— Да? — учуди се тя. — Може би за това как ще продължа с играта. Как…?

Те се спогледаха. Това беше нещо ново. Болката в главата им се засили, иглите сякаш се забиха още по-надълбоко в мозъка им и изведнъж усетиха силен вихър.

Наоколо не потрепваше нито лист, нито стрък трева, но и двете с Елви едва не паднаха на земята под напора на могъщата сила, която премина като вълна през градината. Само след секунда всичко приключи.

— Каза… прокл… с… ѝ… и… тез… ст… кла… рм… кссс…

Подобно на радиоприемник, който изведнъж улавя стотици нови честоти, главите им се напълниха с гласове. Бяха само откъслечни, недовършени срички, но двете жени ясно долавяха, че са изречени от хора, обзети от паника. Преминаха през тях и изчезнаха. Краката на Елви омекнаха, тя се строполи на колене в тревата и прошепна:

— Отче наш, който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни; както…

— Бабо?

— Както и ние прощаваме на нашите длъжници и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия…

— Бабо!

Гласът на Флора трепереше. Елви с усилие се изтръгна от молитвата си и се озърна. Флора седеше на тревата с широко отворени очи и я гледаше втренчено. В този миг я прониза толкова силна болка в главата, че се уплаши да не би да е получила удар. След това прошепна тихо:

— Да?

— Какво беше това?

Елви направи гримаса. Всичко я болеше. Изпитваше болка, когато помръднеше глава, изпитваше болка, когато отвореше уста. Опита се да формулира някакъв отговор мислено, но не успя… В следващия миг ужасът отмина. Тя затвори очи и си отдъхна. Болката изчезна, светът около тях отново стана обикновен. По лицето на Флора също се изписа облекчение.

Елви си пое дълбоко въздух. Да. Край. Всичко свърши. После протегна ръка и хвана Флора.

— Толкова се радвам — рече тя. — Че беше тук, с мен. Че не се наложи да преживея това сама.

Флора разтърка очи.

— Какво всъщност се случи?

— Не знаеш ли?

— Да. Не.

Елви кимна. Разбира се. Беше въпрос на вяра.

— Бяха духовете — рече тя. — Душите на мъртвите. Върнали са се.

Та тя му беше съпруга, как бе възможно да се страхува от нея? Давид направи крачка напред към леглото. Заради окото. Единственото ѝ око. Как само изглеждаше.

Никой не би могъл да опише човешкото око. Всички компютърни симулации са само бледи копия, картините и снимките пък представят просто един замръзнал миг, ала живото око, то не може да бъде описано или изобразено. Всеки обаче разбира незабавно, когато животът от него изчезне.

Нейното око беше мъртво. Покрито с микроскопично тънка сива ципа. Студено като камък. Нея я нямаше, нямаше я тук. Давид се наведе напред и прошепна:

— … Ева?

Наложи му се да се хване за металната рамка на леглото, за да не побегне назад, когато тя впери поглед в него — „Всъщност има някои болести, които променят очите така“ — и отвори уста, но от устните ѝ не се отрони никакъв звук. Само едно сухо цъкане. Давид изтича до мивката, напълни една пластмасова чаша с вода и ѝ я подаде. Ева обърна лице към чашата, но не понечи да я поеме.

— Ето, любима — рече Давид. — Малко вода.

Ръката ѝ полетя във въздуха и изби чашата. Водата опръска лицето ѝ, а самата чаша падна на корема ѝ. Тя я погледна, хвана я и я смачка.