Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Сестрата кимна, прошепна тихо нещо на колежката си и двете изчезнаха навън.

Ева издърпа металната част на слушалката от гумената тръбичка и я хвърли на земята. Тъй като лекарката, която не откъсваше поглед от Ева, не се наведе да я вдигне, Давид реши да го стори вместо нея. Когато я постави в ръката ѝ, му се стори, че тя за първи път забеляза присъствието му.

— Как е тя? — попита Давид.

Лекарката го погледна със зяпнала уста, сякаш въпросът му бе толкова глупав, че дори не си струваше да му отговаря.

— Сърцето ѝ не бие — отвърна лекарката. — Не чух. Удари.

Стомахът на Давид се сви.

— Но не трябва ли… — продължи той. — Няма ли да се опитате да го накарате да… забие?

Лекарката гледаше как Ева подръпва гумената тръбичка на слушалката.

— Очевидно няма нужда.

Доста им се наложи да почакат Ласе. Когато най-накрая пристигна, възкръсването на Ева вече далеч не бе някаква сензация.

Малер остави колата на най-близкия до болницата паркинг и слезе с мъка от нея. Фиестата не бе предназначена за хора като него, които бяха сто и деветдесет сантиметра на ръст и тежаха около сто и четирийсет килограма. Първо трябваше да извади краката си, а след това и тялото. Изправи се до колата и се опита да се разхлади, като развее ризата си. Под мишниците му вече се бяха образували тъмни петна.

Болницата стоеше пред него, огромна и спокойна. Напълно притихнала. Чуваше се единствено мекото бръмчене на климатика, нейният собствен респиратор, чрез който сякаш искаше да каже:

— Жива съм, макар и да не ви изглежда така.

Метна чантата си през рамо и тръгна към входа. Погледна часовника. Дванайсет без петнайсет.

Плиткото езерце при въртящите се врати отразяваше нощното небе и приличаше досущ на звездна карта. Луде стоеше до него и пушеше. Когато видя Малер, вдигна ръка да го поздрави и хвърли фаса си във водата.

— Здравей, Густав. Как си?

— Как да съм. Потен.

Луде бе на около четирийсет, но изглеждаше по-млад. Имаше определено болнав вид. Ако не беше синята риза с табелката с името му, вероятно щяха да го вземат за пациент. Устните му бяха тънки, а кожата бледа и неестествено опъната, сякаш бе претърпял пластична операция. Очите му издаваха нервност.

Влязоха през страничната врата, защото въртящата бе заключена през нощта. Луде се оглеждаше през цялото време, но притеснението му беше излишно. Болницата изглеждаше съвършено пуста.

Когато излязоха от фоайето и тръгнаха по коридорите, Луде се отпусна и попита:

— Взе ли…?

Малер пъхна ръка в джоба на панталона си, но се спря.

— Луде, извинявай, но всичко това изглежда малко…

Луде също спря и го погледна обидено.

— Досега да съм те подвеждал? А? Да съм те викал някога напразно?

— Не.

— Сигурно си мислиш за случката с Бьорн Борг 16 16 Бьорн Борг — най-известният шведски тенисист. — Б.пр. . Да, да. Но не можеш да отречеш, че онзи човек много приличаше на него. Добре де. Но това… Задръж си парите тогава, проклет сърдитко.

Луде тръгна бързо напред по коридора, така че на Малер му бе трудно да го следва. Качиха се мълчаливо в един асансьор и слязоха надолу. После тръгнаха по дълъг коридор с лек наклон нагоре, който завърши с метална врата. Луде прокара картата си през четеца и демонстративно закри бутоните с ръка, преди да въведе кода си. Ключалката изщрака.

Малер извади кърпичка и си избърса челото. Тук, долу, беше по-студено, но ходенето го изпоти. Облегна се на боядисаната в зелено бетонна стена, която бе приятно хладна.

Луде отвори металната врата. Иззад стените се долавяха далечни викове и удари на метал. През първото му и последно досега посещение тук, в моргата, бе тихо… като в гроб. Луде го погледна самодоволно. Малер кимна и му подаде смачканите банкноти, а Луде на свой ред омекна и го подкани с ръка да влезе през вратата.

— Моля. Новината ти те очаква там. — После хвърли бърз поглед надолу по коридора. — Останалите минават от другаде, така че може да си спокоен.

Малер пъхна кърпичката в джоба си и нагласи чантата си.

— Ти няма ли да дойдеш?

Луде изсумтя.

— Знаеш ли колко работа ме чака? — Посочи му към ъгъла. — След това само трябва да слезеш един етаж надолу с асансьора.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Малер изпита неприятно чувство. Тръгна напред към вратата на асансьора, но се поколеба, преди да натисне копчето, за да го извика. На стари години взе да става страхлив. Отдолу все още долитаха викове и дрънчене. Малер стоеше неподвижно и се опитваше да успокои сърцето си.