Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Мъртвите не бяха агресивни. По-скоро целеустремени — искаха да се махнат. Нарязани от бръчки лица, болезнено непропорционални тела. Стариците мърдаха кокалестите си пръсти, а старците замахваха с юмрук към празния въздух. Телата им се дърпаха, но отново ги хващаха и успяваха да ги задържат на място.

А алармата, о, алармата.

Залата ехтеше от непрестанно виене, сякаш бяха захвърлили тук цял футболен отбор от новородени, за да изразят ужаса и учудването си от новия свят. От света, в който се бяха върнали.

Лекарите и медицинските сестри се опитваха да ги успокоят.

— Спокойно, всичко е наред.

Но в очите им се четеше безумие. Някои вече се бяха предали. Една сестра се бе свила в ъгъла със скрито в ръце лице и цялото ѝ тяло трепереше. Някакъв лекар пък стоеше до мивката и спокойно и методично миеше ръцете си, сякаш се намираше вкъщи, в собствената си баня. А когато приключи, дори извади гребенче от джоба на престилката си и започна да се реши.

„Къде са всички?“

Защо нямаше… повече живи тук? Къде бяха силите за бързо реагиране, обществото, всичко, което иначе функционираше така добре в Швеция през 2002?

Малер бе идвал тук и преди. Затова знаеше, че повечето трупове се съхраняват в хладилните камери на долния етаж. Това тук не беше нищо. Пристъпи навътре в стаята и извади апарата си.

Точно в този миг един от мъжете успя да се изскубне от хватката на лекарите. Един от малцината, чиято болест не го бе превърнала в скелет. Беше силен и едър, с ръце на каменоделец. Може би пенсиониран строител, отишъл си преждевременно от този свят. Белите му, покрити с петна, крака го поведоха към изхода, ходеше тромаво, като на кокили от брезови дънери.

Лекарят, който го изпусна, се развика: „Хванете го!“ — и Малер, без да се замисли, се подчини на тази команда и закри вратата с тялото си.

Мъжът продължи да върви срещу него и погледите им се срещнаха. Очите му бяха кафяви, воднисти. Напълно мъртви. Все едно се взираш в мътно застинало блато.

Погледът на Малер се плъзна надолу по врата му, към малкия белег над ключицата, откъдето бяха впръскали формалин в тялото му. За първи път в тази изпълнена с ужас стая Малер почувства… страх. Страх от допира на мъжа, от заразата, от търсещите пръсти. Искаше му се да може да измъкне прескартата си и да извика: „Аз съм журналист! Нямам нищо общо с това!“

Вместо това стисна зъби. Не можеше просто да избяга.

Но когато мъжът го приближи, не успя да събере сили и да го хване, а просто го избута надалеч от себе си.

„Махнете го от мен!“

Мъжът изгуби равновесие, залитна настрани и се строполи върху лекаря, който отново бе започнал да мие ръцете си. Той вдигна обидено глава, сякаш го бяха откъснали от някакво важно занимание, и рече:

— Един по един!

След това блъсна мъжа към стената.

Включи се още някаква аларма. Мелодията ѝ се стори позната на Малер, но нямаше време да се замисли откъде, защото в този миг нахлу подкреплението. Трима лекари и четирима охранители в зелени униформи го изблъскаха, за да минат. После спряха за миг и някой промълви: „Мили Боже, какво е това…“ Успяха все пак да се вземат в ръце и се втурнаха да помагат на колегите си.

Малер докосна един от лекарите по рамото и той се обърна към него с такова изражение на лицето, сякаш щеше да го зашлеви.

— Какво ще правите с тях? — попита Малер. — Къде ще ги заведете?

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита лекарят сопнато. — Какво правите тук?

— Казвам се Густав Малер и съм…

Лекарят се изсмя, високо и истерично, и извика:

— Ако водиш и Бетовен, и Шуберт, можеш да ги помолиш да помогнат!

След това хвана мъжа, когото преди малко събориха на земята, задържа го и изкрещя на останалите: „Вкарайте ги по няколко наведнъж в асансьора! Ще ги водим в инфекциозното отделение!“

Малер отстъпи назад. Алармата продължаваше да вие упорито.

Когато се обърна, видя, че и седналата на пода сестра бе получила помощ. Жената се изправи с треперещи крака и отстъпи поста си на един от охранителите. В този миг забеляза Малер и лицето ѝ се изкриви в грозна гримаса.

— Проклет да сте — извика тя и отново се строполи на пода, на няколко метра от трупа. Малер пристъпи към нея, но реши, че е по-добре да я остави на мира. Не искаше още веднъж да чуе какъв страхливец е.

„Алармата, алармата.“

Разнесе се мелодията от „Малка нощна музика“ и Малер дори я затананика. Действаше му успокоително сред заобикалящия го хаос. Мобилният му телефон.