Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Флора се усмихна.

— Да. Дори и аз спазвам правилата за благоприличие.

Елви поотупа възглавниците.

— Не че ми пречи, но…

— Жените — допълни Флора.

— Да. Жените. — Елви сви очи. — Всъщност смятам, че…

Флора сложи ръка върху нейната и я прекъсна:

— Бабо, както ти казах, дори аз смятам, че човек трябва да е прилично облечен на погребение. — После се намръщи. — Но на сватба, за сметка на това…

Елви се разсмя.

— Един ден самата ти ще застанеш пред олтара — рече тя и добави: — Може би. Или пък не.

Флора ѝ отвърна:

— Едва ли някога ще ми се случи подобно нещо.

След това се хвърли назад върху леглото с разперени ръце. Загледа се втренчено в тавана и започна да разтваря и свива длани, сякаш се опитваше да улови някакви невидими падащи топки. Когато стигна до десет, изведнъж попита:

— Какво се случва с нас, след като умрем? Какво се случва с нас, след като умрем?

Елви не бе сигурна, че въпросът е насочен към нея, но въпреки това ѝ отговори:

— Отиваме някъде.

— Къде е това някъде? На небето?

Елви седна на леглото до Флора и прокара ръка по безупречно гладкия чаршаф в опит да заглади някакви невидими гънки.

— Не знам — отвърна ѝ тя. — Небето е само понятие, с което сме назовали неизвестното и непознатото. Просто отиваме… някъде.

Флора мълчаливо улови още няколко топки, а после изведнъж се изправи, присламчи се още по-близо до Елви и я попита:

— Какво се случи преди малко в градината?

Елви поседя мълчаливо известно време. Когато най-накрая заговори, гласът ѝ прозвуча някак тихо и несигурно.

— Знам, че не споделяш вярата ми — започна тя. — Затова нека опитаме по друг начин. Да забравим за Бог и Библията и всичко останало и да си поговорим за душата. Човешката душа. Вярваш ли в нея?

— Ами — отвърна Флора, — според мен умираме, превръщаме се в пепел и това е.

Елви кимна.

— Да, ясно. Аз обаче споделям друга философия. Всеки човек е дарен с живот. Докато е тук, той трупа мисли, опит, обич, а когато навърши осемдесет, тялото му започва да отслабва, въпреки че умът продължава да е в разцвета си. Човекът си остава непроменен вътрешно, пълен с живот и мисли. Тялото му обаче се износва и залинява, а човекът отвътре крещи до последната секунда: „Не, не, не…“ — и в следващия миг всичко свършва.

— Да — съгласи се Флора. — Така е.

Елви се развълнува, хвана ръката на Флора, поднесе я към устните си и я целуна леко.

— Това според мен е пълен абсурд — рече тя. — Винаги съм смятала така. За мен… — Елви стана от леглото и замаха с ръце. — За мен няма съмнение, че човекът има душа. Трябва да е така. Не мога да повярвам, че истинската ни същност, че съзнанието ни, което е способно да обгърне една цяла вселена, е напълно зависимо от това… — Елви прокара ръце по тялото си. — От тази купчина кокали, за да съществува… Не, не, не. Отказвам да го приема!

— Бабо? Бабо?

Очите на Елви, които за миг се бяха зареяли в далечината, отново се впиха във внучката ѝ. Елви се върна на леглото и скръсти ръце.

— Прости ми — рече тя. — Но тази вечер получих последното доказателство, че съм права. — Тя погледна Флора и добави почти засрамено: — Поне си мисля, че е така.

След като каза довиждане на Флора и затвори вратата на стаята ѝ, Елви започна да обикаля напред-назад из къщата. Седна във фотьойла и взе книгата на Гримберг, но успя да прочете едва няколко изречения, преди отново да я остави.

Това бе нейна отдавнашна мечта и си бе обещала, че ще я превърне в реалност веднага щом Туре си отиде — да прочете „Невероятната съдба на шведския народ“, преди тя самата да напусне този свят. В началото книгата вървеше много бързо, дори вече бе прочела половината от том втори, но тази вечер не можеше да продължи. Не я свърташе на едно място.

Минаваше полунощ. Беше ѝ време да си ляга. Вярно, че напоследък нямаше нужда от кой знае колко сън, но все пак почти всяка вечер се събуждаше в четири сутринта и ѝ се налагаше да седи по два часа на тоалетната чиния, докато капка по капка изпразни пикочния си мехур.

„Туре, Туре, Туре…“

По-рано през деня се бе отбила в погребалното бюро с празничния му костюм, в който да го облекат след два дни. Дали лежеше в хладилната стая на църквата, готов да посрещне най-важния си ден? Дори я попитаха желае ли сама да го облече, но тя с лека ръка им преотстъпи тази чест. Нейният дълг бе изпълнен.

Преди десет години започна да му прави сандвичи. Преди седем — да го храни с тях. През последните три не можеше да погълне нищо друго, освен каша и крем, дори му слагаха системи, за да може да продължи… да живее. Ако изобщо съществуването му можеше да се нарече така.