Йон Линдквист - Когато мъртвите се пробудят

Изрови го от чантата и се взря в малката смешна слушалка, която продължаваше да сипе радостните си трели. Разсмя се. Отдалечи се на няколко крачки по-надолу по коридора и се облегна на стената, точно срещу една табела, която приканваше посетителите да изключат мобилните си телефони. Все още хихикаше, когато прие разговора.

— Малер на телефона.

— Бенке е. Каква е ситуацията при теб?

Малер погледна към залата за аутопсии и движещите се в нея тела. Зелени, сини, бели.

— Ами, вярно е. Мъртвите са се събудили.

Бенке ахна в слушалката. Малер очакваше колегата му да изтърси някоя шега и дори смяташе да приближи слушалката до залата с труповете и да го остави сам да чуе. Но Бенке не се пошегува. Вместо това рече бавно:

— Очевидно се случва… и на други места. Из цял Стокхолм.

— Събудили са се и другаде?

— Да.

Настъпи кратка тишина. Малер си представи как същата сцена се разиграва на още няколко подобни места. За колко мъртъвци ставаше въпрос? Двеста? Петстотин? Изведнъж кръвта се смрази във вените му.

— Ами гробищата?

— Моля?

— Гробищата. Погребаните.

Бенке прошепна:

— Мили боже… — И добави: — Не знам… не знам… не сме получили…

След това замлъкна.

— Густав?

— Да?

— Поднасяш ме, нали? Всичко е шега. Ти си…

Малер насочи слушалката към залата за аутопсии, взря се в празното пространство пред себе си в продължение на няколко секунди и после отново я допря до ухото си. Бенке занарежда:

— … Това е лудост, как е възможно… тук, в Швеция…

Малер го прекъсна.

— Бенке, трябва да тръгвам.

В този миг редакторът в Бенке се пробуди и той попита:

— Правиш снимки, нали?

— Да, да.

Малер прибра телефона си. Сърцето му биеше като полудяло.

„Елиас не е кремиран, погребахме го. Погребахме го. Елиас е в гробищата «Рокста», Елиас…“

Извади апарата от чантата си и направи набързо няколко снимки. Положението бе под контрол. Тук. За момента. Един от охранителите, който държеше някакъв дядо, чиято глава не спираше да се клати нагоре-надолу, сякаш искаше да каже на всички: „Да, да, жив съм, жив съм!“, го видя и извика:

— Ей, вие! Какво правите!

Малер му махна с ръка.

„Нямам време за това.“

После излезе от стаята. Обърна се и се затича към стълбите.

До една от стаите, където подготвяха мъртвите за погребението, стоеше кльощав древен мъж и си играеше с яката на погребалната си риза. Един от ръкавите му беше паднал, а устата му бе широко отворена, сякаш се чудеше откъде се е сдобил с тези чудни дрехи и какво го очаква сега, когато ги е скъсал.

Пред входа имаше няколко паркирани полицейски коли и Малер прошепна:

— Полиция? Какво ще направят те? Ще ги арестуват?

Потта буквално се стичаше от него, когато стигна до колата си. Дръжката от страната на шофьора бе развалена и трябваше да притисне вратата с тяло, за да я отключи. Изведнъж дръжката се отскубна от пръстите му, а земята сякаш се завъртя на деветдесет градуса и го удари по раменете и темето.

Озова се на асфалта, до колата си, с лице, обърнато към звездите. От ускореното му, запъхтяно дишане коремът му ту се издигаше нагоре, ту се спускаше надолу. В далечината проехтяха сирени. Същинска музика за ушите на всеки вестникар. Нищо необичайно. Но той нямаше сили да продължи.

Звездите му намигаха, дишането му се успокои.

Загледа се в някаква точка отвъд небесните тела и прошепна:

— Къде си, мило мое момче? Там? Или… тук!

След няколко минути силите му се върнаха. Успя да се изправи, седна в колата, запали я и напусна болничния паркинг. Тръгна в посока към „Рокста“. Ръцете му трепереха от изтощение. Или очакване.

Елви постла на Флора в стаята на Туре. Упоритата болнична миризма на антисептици от три седмици насам бе примесена с аромата на сапун и почистващи препарати. От Туре обаче нямаше и следа. Още на следващия ден след смъртта му Елви изхвърли матрака, възглавниците и всичкото спално бельо и купи нови.

Когато след това Флора я посети, Елви се учуди, че младото момиче няма нищо против да спи в същата стая, където дядо ѝ бе починал съвсем наскоро, особено като се има предвид нейната чувствителност. Но Флора просто ѝ бе отвърнала: „Познавах го. Не ме плаши.“ С това въпросът беше изчерпан.

Флора влезе при нея и седна на ръба на леглото. Елви се вгледа в тениската ѝ с бандата „Мерилин Менсън“, която ѝ стигаше до коленете, и попита:

— Имаш ли други дрехи за вдругиден?