Йон Линдквист: Когато мъртвите се пробудят

— Здравей. Луде е. От „Дъндерид“.

— Ааа… Здравей.

— Имам нещо за теб.

Луде бе един от многобройните му информатори от времето, когато Малер все още работеше във вестника. Той бе пазач в болница „Дъндерид“ и понякога чуваше и виждаше неща, за които „бе в интерес на обществеността“ да излязат наяве, както той самият обичаше да се изразява.

— Вече не работя, обади се на Бенке… Бенгт Янсон, той е редактор за нощната смяна на… — каза Малер.

— Слушай сега. Мъртъвците са започнали да се събуждат.

— Какво?

— Мъртъвците. Труповете. В моргата. Оживели са.

— Глупости.

— Сериозно ти говоря. Патолозите ми се обадиха току-що. В истерия са, трябва им помощ.

Малер усети как ръката му автоматично се плъзга по бюрото към тефтерчето, но се спря и поклати глава.

— Луде, успокой се. Осъзнаваш ли какво ми казваш?

— Да, много добре осъзнавам. Но не те лъжа. Наоколо гъмжи от народ, а в подземието цари пълен хаос. Оживели са. Всички до един.

Малер всъщност долови някакви разтревожени гласове в другия край на линията, но не можа да различи думите им. Нещо се случваше…

— Луде. Хайде да започнем отначало.

Луде въздъхна. Някой извика в далечината: „Проверете в спешното“, а когато Луде отново заговори, устните му бяха буквално допрени до микрофона и гласът му звучеше почти еротично.

— Всичко започна с лудницата покрай електрическия ток. Всички апарати бяха включени, но напълно неконтролируеми. Нали знаеш? За тока?

— Да… да, знам.

— Добре тогава. Значи преди пет минути касапите от подземието се обадиха на регистратурата и помолиха да им пратят няколко пазачи, защото няколко мъртъвци се опитвали да… избягат. Разбираш ли? Пазачите паднаха от смях, голям майтап, но все пак решиха да слязат. И така. След няколко минути те самите се обадиха и заявиха, че се нуждаят от подкрепление, защото всички трупове възкръснали. Още по-голям майтап. Още няколко слязоха долу, като мислеха, че там се вихри някакъв купон. Окей. След това обаче се обади и един лекар и повтори същото… Затова и хирурзите от спешното се запътиха натам.

— Ама — рече Малер, — колко трупа имате там?

— Не знам. Около стотина. Най-малко. Ще дойдеш или не?

Малер погледна часовника. Единайсет и двайсет и пет.

— Да. Да, ще дойда.

— Страхотно. Ще вземеш ли…

— Да, да.

Малер се облече и взе диктофона, телефона и цифровия си фотоапарат, които така и не върна на вестника. Приготви и две хиляди крони за Луде, за всеки случай, и се затича надолу по стълбите, доколкото му стигаше кураж.

Сърцето му все още не го бе изоставило, когато се пъхна в своя форд фиеста. После завъртя ключа и пое на изток. Когато излезе от колелото на булевард „Блакеберг“, Малер се обади на Бенке и го осведоми, че е получил информация за „Дъндерид“ и макар вече да не работи за вестника, е решил да я провери. Бенке го приветства с добре дошъл.

Пътищата бяха съвсем пусти и след като подмина площад „Исландсторет“, Малер полетя със 120 километра в час. Квартал Вестеурт буквално профуча край колата му, а когато приближи моста „Транеберсбрун“, изведнъж си даде сметка какво се случва с него. За първи път от месец насам се чувстваше жив. Почти щастлив.

— Миличко, време е да го спреш. — Елви посочи с пръст към екрана на телевизора. — Това виене направо ме побърква.

Флора кимна, без да сваля очи от екрана, и рече:

— Добре, само да си довърша играта.

Елви остави книгата на Гримберг 14 14 Карл Гримберг (1875-1941) — шведски историк и учител. — Б.пр. настрана — и без това не можеше да се концентрира заради ужасното главоболие — и се загледа в Джил Валантайн 15 15 Героиня от играта „Заразно зло“. — Б.пр. , която се бе запътила към защитната си стая. Флора ѝ бе обяснила смисъла на телевизионната игра и Елви горе-долу бе схванала за какво става въпрос.

Само две неща все още ѝ бяха напълно неясни: как изобщо хората успяваха да създадат подобни светове на един компютър и как на Флора ѝ се удава да контролира всичко. Пръстите ѝ бягаха по клавишите, а по екрана текстове, карти и описания се сменяха с такава скорост, че Елви изобщо не можеше да разбере какво се случва.

Джил се движеше по един тъмен коридор с вдигнат пистолет, цялото ѝ тяло бе нащрек. Флора бе стиснала здраво устни, а силно гримираните ѝ очи бяха придобили елипсовидна форма. Елви погледна тънките ѝ бели ръце, покрити със следи от стари, вече заздравели рани. Главата ѝ с червената стърчаща коса изглеждаше огромна на фона на крехкото ѝ тяло. Преди се боядисваше в черно, но от година насам бе решила да запази естествения си цвят.