Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Един мой приятел на име Джими Смит прочете онази изгубена чернова на Поетическия кръжок към Мейнския университет един вторник следобед през 1968 или 1969 и тя беше добре приета. Защо не? Той я изрецитира с жар, влагайки умение и душа. Хората обичат вълнуващи истории, независимо дали са в стихове, или в проза. А историята действително си я биваше — особено предвид формата, която ми даде възможност да отстраня всякаква плява. През есента на 2008 се сетих за рецитацията на Джими и тъй като не бях зает с никакви проекти, реших да пренапиша поемата. Това е резултатът. Не мога да преценя доколко е сходен с оригинала.

Джими, дано си жив и здрав и да прочетеш това. Онзи ден ти направо ни скри шапките.

Ако ти се слуша, черпи ме още едно.

(Пфу, отврат, но карай — то кое ли не е?)

Трийсет и двама заминахме в зелената пущина,

след трийсет дни в гъсталаците само трима до горе издрапаха.

Преодоляха джунглата и до върха се качиха —

Манинг, Ревоа и аз. А какво е казано в оная книга?

Оная, прочутата? „Едничък аз да разкажа останах.“

Ще пукна в леглото от тая помия — поредния смотан пияница.

Скърбял съм за Манинг? Ташак! Парите му

ни заведоха там, волята му ни пришпорваше напред — смърт

след смърт. А той в легълцето си ли умря? Неее! Аз имах грижата!

Сега той служи в онази църква от кости. Велик е животът!

(Абе каква е тая пикня? Нищо, черпи ме още една. Черпи ме две!

За уиски всичко ще си изпея, а ако искаш да млъкна — упои ме с шампанско.

Думите са вятър, мълчанието е скъпо, скъпи мой.

Та какво казвах?)

Двайсет и девет загинаха в похода, сред тях — и жена.

Страхотни цици, ти казвам, и задник като английско седло!

Една сутрин я намерихме обърната по корем,

угаснала като огъня, в който лежеше,

рожба на пепелта — с овъглени бузи и гърло.

Недоизгоряла: огънят трябва да е бил изстинал.

През целия поход говореше, а умря, без да гъкне —

върховно е да си човек, а? Така значи?

Не ли? Тогава — кур за теб и за майка ти:

Сто на сто ѝ го е турил някой педал.

Ааа, на антроположка се правеше. Хич не приличаше

на антроположка, когато я издърпахме от

пепелта: с чернилка по бузите, а белтъците на очите ѝ —

сиви от сажди. Иначе — никакъв белег по нея.

Дорънс се произнесе, че вероятно е удар,

а той се водеше доктор в отряда ни,

копелдака му неден! Уиски ми дай на мене, уиски,

че без него животът е тежък!

Зелената пущина ден след ден ги погубваше. Карсън се набоде

на клечка. Проби му подметката, кракът му се поду и когато

срязахме кожения ботуш, пръстите му бяха почернели

като мастилото от сепия, течащо в сърцето на Манинг.

Рестън и Полгой ги ухапаха паяци,

големи колкото юмрук. Акерман го клъвна змия: сурна се

от дървото, дето висеше като кожена наметка,

преметната върху клон. Впръска отровата си в носа на Акерман.

Да ти описвам ли как се измъчи? Представи си:

той сам си изтръгна носа! Да! Откъсна го

като изгнила на клона праскова и хвърли топа,

заплювайки мутрата си! Шибан живот, мамка му —

и да не ти е до смях, смей се.

Така и така по-лесно няма да стане:

ако не си трезвен, и светът не е тъжен.

Та докъде бях стигнал?

Хавиер падна от един дъсчен мост и когато го

измъкнахме, не можеше да диша, затова

Дорънс се опита да го съживи с целувка

и засмука от гърлото му пиявица, ама тлъста —

същински парников домат. Изхвръкна като коркова тапа

от бутилка и се разцепи на две; изпръска ги двамата с виното,

с което живеем (скивай метафора: в тоя смисъл всички сме алкохолици),

и когато шпанъолецът умря, буйствайки, Манинг каза,

че пиявиците са проникнали в мозъка му. Аз лично нямам мнение.

Всичко, което знам, е, че очите на Хави не можеха да се затворят, а

ту хлътваха, ту изпъкваха час след като беше изстинал.

Нещо гладно бърникаше в черепа му, аах, гладно и гадно!

А междувременно папагалите крещяха на маймуните,

маймуните крещяха на папагалите; крещяха в копнеж по

синьото небе, което не се виждаше

под похлупака на пущината зелена.

Абе това уиски ли е, или диария в чаша?

Една от ония смукачки попадна в гащите на Френчи —

споменах ли? И му направи френска любов, чаткаш ли?

Дойде ред и на самия Дорънс; тогава

вече се изкачвахме, но още бяхме в пущината. Той падна

в една клисура и чухме изпукването. Строши си врата:

двайсет и шест годишен, сгоден, точка по въпроса.

Аах, не е ли велик животът? Животът е пиявица в гърлото,