Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Следобед Джордж Андрюс призова Тръсдейл да даде показания. Присъстващите задюдюкаха и съдия Мизел беше принуден да удари няколко пъти с чукчето по масата и да предупреди, че ще изпразни съдебната зала, ако присъстващите не се държат прилично.

— Посетихте ли заведението „Зар хвърли и спечели“ през въпросния ден? — попита Андрюс, когато дюдюканията затихнаха.

— Май да — отвърна Тръсдейл, — инак сега нямаше да съм тука.

Няколко души се разсмяха и Мизел отново заудря по масата. Самият той също се подсмихваше и не заплаши с изпразване на съдебната зала.

— Две питиета ли си поръчахте?

— Да, сър. Само за толкоз имах пари.

— Но бързо се сдоби с долар, нали така, мръснико? — изкрещя Абел Хайнс. Мизел посочи с чукчето си първо Хайнс, после шериф Баркли, който седеше на първия ред:

— Шериф, изведете този човек отвън и го глобете за неспазване на обществения ред, моля.

Баркли изведе Хайнс, но не го глоби. Вместо това го попита какво го прихваща.

— Съжалявам, Отис, ама като видях, че се прави на божа кравичка…

— Отиди при Джон Хаус и го попитай дали има нужда от помощ — прекъсна го Баркли. — Не се връщай, докато тази гадост не приключи.

— Не му трябват други помощници, а и вече заваля силно…

— Нищо няма да ти стане от снега, тръгвай!

Междувременно Тръсдейл продължаваше да дава показания. Не, не бил напуснал „Зар хвърли и спечели“ с шапка на главата, но разбрал, че я няма, чак когато се прибрал вкъщи. Домързяло го да се върне да я търси, освен това вече се смрачавало.

Мизел подметна:

— Нима смятате, че съдът ще повярва как сте изминали повече от шест километра, без да усетите липсата на проклетата ви шапка?

— Ами, аз си я нося постоянно, затуй съм решил, че ми е на главата — отвърна Тръсдейл и хората в залата отново се засмяха.

Баркли се върна и седна до Дейв Фишер.

— Защо се смеят?

— На този тъпак не му трябва палач — каза Фишер. — Сам затяга примката около шията си. Не би трябвало да е смешно, обаче е.

— Срещнахте ли Ребека Клайн на улицата? — попита на висок глас Джордж Андрюс. Всички очи бяха вперени в него и той неочаквано беше открил, че има склонност да драматизира. — Нахвърлихте ли се върху нея? Откраднахте ли сребърния долар, подарен ѝ за рождения ѝ ден?

— Не, сър.

— Убихте ли я?

— Не, сър. Хич даже не зная коя е.

Господин Клайн се надигна от стола си и изрева:

— Ах, ти, лъжлив мръсник!

— Не лъжа — отвърна Тръсдейл и в този момент шериф Баркли му повярва.

— Нямам повече въпроси. — Джордж Андрюс се върна на мястото си.

Тръсдейл понечи да се изправи, но Мизел му нареди да не мърда. Искал да му зададе още няколко въпроса.

— Продължавате ли да твърдите, господин Тръсдейл, че някой е откраднал шапката ви, докато сте били в заведението, а после е причакал Ребека Клайн, убил я е и е оставил шапката ви на местопрестъплението, за да ви злепостави?

Тръсдейл мълчеше.

— Отговорете на въпроса, господин Тръсдейл.

— Сър, не знам какво значи „злепостави“.

— Нима твърдите, че някой се опитва да ви натопи за това отвратително деяние?

Тръсдейл се замисли, кършейки ръце. Накрая каза:

— Може някой да я е взел по погрешка и да я е изхвърлил.

Мизел изгледа присъстващите:

— Някой от вас да е взел по погрешка шапката на господин Тръсдейл?

Гробно мълчание, чуваше се само воят на вятъра. Усилваше се. Снеговалежът — също. Първата голяма буря за зимата беше дошла. Местните наричаха това време Вълча зима, защото вълците слизаха на глутници от планината да търсят храна.

— Нямам повече въпроси — каза Мизел, — а тъй като времето е лошо, ще минем без заключителни изявления. Заседателите ще се оттеглят, за да вземат решение. Три са вариантите, господа — невинен, извършил непредумишлено убийство и извършил убийство първа степен, тоест планирал е действията си.

— Какви ти варианти? — провикна се някой. — Тоя е долен детеубиец!

Шериф Баркли и Дейв Фишер отидоха в „Зар хвърли и спечели“, за да изчакат обявяването на присъдата. След малко и Абел Хайнс седна при тях, като на влизане изтръска покритото си със сняг палто. Дейл Джерард ги почерпи с бира.

— Мизел може и да няма повече въпроси — подхвана Баркли, — но аз имам. Майната ѝ на шапката; ако Тръсдейл е убил момичето, защо не можем да намерим сребърния долар?

— Защото се е изплашил и го е изхвърлил — предположи Хайнс.

— Не мисля. Тъп е като галош. Ако се беше докопал до долара, щеше да се върне в кръчмата да си допие.