Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Когато видя, че Хаус измъква от колана си черната качулка, Тръсдейл запъхтя като куче. Започна да върти главата си насам-натам, опитвайки се да избегне слагането на качулката. Косата му се развяваше. Хаус чакаше търпеливо като човек, стараещ се да обуздае плашлив кон.

— Нека погледна планините! — измуча Тръсдейл. От ноздрите му се стичаха сополи. — Ще кротувам, само ми дайте да ги да видя още веднъж!

Но Хаус нахлузи качулката на главата му чак до раменете му, които се тресяха. Пастор Ролс продължаваше да чете монотонно и осъденият се опита да се отдръпне встрани от капака. Баркли и Дейв Фишер го избутаха обратно. Някой се провикна отдолу:

— Давай, каубой!

— Кажи амин! — подвикна Баркли на пастора. — За Бога, свършвай вече!

— Амин — избърбори Ролс, отстъпи назад и хлопна Библията.

Баркли кимна на Хаус. Хаус дръпна ръчката. Добре смазаният механизъм се завъртя и капакът падна. Падна и Тръсдейл. Вратът му се прекърши със силно пращене. Краката му се свиха, стигайки почти до брадичката, после увиснаха като на парцалена кукла. Жълтеникава течност закапа по снега под бесилката.

— Така ти се пада, изрод такъв! — изкрещя бащата на Ребека Клайн. — Умря, пикаейки като куче. Вече си в ада.

Няколко души изръкопляскаха.

Насъбралите се около бесилката хора изчакаха да сложат мъртвеца (черната качулка още беше на главата му) в същата катафалка, която го беше докарала в града, и чак тогава се разотидоха.

Баркли се върна в затвора и седна в килията, където бяха държали Тръсдейл. Остана десетина минути. Беше толкава студено, че при всяко издишване от устата му излизаше пара. Знаеше какво чака и накрая то се случи. Вдигна кофата, в която Тръсдейл беше изпикал последната бира в живота си, и повърна. После се върна в канцеларията си и запали печката.

След осем часа още бе там и се опитваше да чете книга, когато на вратата се почука. Беше Абел Хайнс.

— Искам да дойдеш в погребалния дом, Отис — каза тихо. — Държа да видиш нещо.

— Какво?

— Няма да ти кажа. Искам да го видиш.

Влязоха в погребалния дом и отидоха в помещението отзад. Тръсдейл лежеше гол на специалната маса с отвори, под която имаше големи парчета лед. В помещението миришеше на химикали и изпражнения.

— Обесените винаги се насират — рече Хайнс. — Дори и тези, които са приели смело смъртта. Няма как иначе. Сфинктерът се разхлабва.

— И?

— Ела насам. Предполагам, че човек с твоята работа е виждал по-гадни неща от насран панталон.

Панталонът, обърнат наопаки, беше на пода. Нещо блещукаше сред екскрементите. Баркли се наведе — беше сребърен долар. Пресегна се и го извади от изпражненията.

— Не разбирам как е станало — измърмори Хайнс. — Мръсникът беше под ключ почти месец.

В ъгъла имаше стол. Баркли се тръсна на него толкава силно, че тапицерията изпухтя.

— Сигурно го е глътнал, когато е видял, че идваме. Всеки път, когато го е изсирал, го е почиствал ѝ пак го е гълтал.

Двамата се спогледаха.

— Повярва му — каза накрая Хайнс.

— Така е, голям глупак съм.

— Не се упреквай за доброто си сърце.

— Не преставаше да повтаря, че е невинен. Може би сега, изправен пред Господ, пак твърди същото.

— Да, нищо чудно.

— Но защо? Тъй и тъй щеше да увисне на бесилото. Знаеш ли отговора?

— Даже не знам защо изгрява слънцето. Какво смяташ да правиш с монетата? Да я върнеш на родителите на момичето ли? Може би е по-добре да не я връщаш, защото… — Хайнс сви рамене.

Защото родителите на Ребека Клайн знаеха. Целият град знаеше. Само той, Баркли, не знаеше. Защото беше кръгъл глупак.

— Не знам какво да я правя — промълви.

Вятърът отново задуха и заедно с него до слуха на двамата в килията достигнаха мелодични звуци. Разнасяха се от църквата. Богомолците пееха славословие.

Мислейки за Елмор Ленард