Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

животът е урвата, в която всички пропадаме, той е супа,

в която плуваме като зеленчуци. Брей, философ се извъдих!

Карай. Много е късно да броим мъртвите,

а аз съм много пиян. Накрая все пак стигнахме.

Уточнявам.

Стръмната пътека ни изведе от страшната

зелена фурна, в която погребахме Ростой, Тимънс,

тексасеца — забравих му името — и Дорънс,

и неколцина други. Повечето ги покоси

треска, от която кожата им се свари и позеленя.

Накрая останахме само Манинг, Ревоа и аз.

Ние също пипнахме треската, но я надвихме,

преди тя да ни надвие. Обаче аз никога не оздравях

напълно. Сега уискито е моят

хинин, който взимам за тръпките, така че

черпи ме още веднъж, преди да забравя добрите обноски

и да ти прережа гръцмуля. Дори мога

да изпия каквото изтече, затова по-чевръсто, синко,

ми дай бутилката, чумата да те тръшне!

Намерихме път — даже Манинг се съгласи,

че е път, — толкова широк, че да се разминават слонове,

ако ловците на слонова кост не бяха овършали джунглите и

равнините отвъд, когато бензинът все още струваше пет цента.

Пътят вървеше нагоре, ние също — по каменни плочи,

изкъртени преди милиони години от Майката Земя —

подскачахме като жаби под слънцето, Ревоа

все още в огница, а аз — о, аз бях олекнал!

Като паяжинка, полюшкваща се върху млечка, тинтири-минтири.

Всичко видях. Тогава умът ми беше бистър като чиста водица,

нали разбираш — млад човек, а сега съм ужасен дъртак — да,

гледай, гледай, ама недей толкоз да се мръщиш —

взираш се в бъдещето си.

Изкачихме се над птиците и стигнахме края —

каменен език, плезещ се право в небето.

Манинг хукна, а ние подире му — Ревоа

всъщност подтичваше, нали беше болен.

(Болен, ама не задълго — ха-ха!)

Погледнахме надолу и видяхме каквото видяхме.

Манинг се изчерви при гледката и що пък не?

Алчността също е треска, охо.

Сграбчи ме за парцала, който някога беше риза,

и ме попита сънува ли. Щом потвърдих, че виждам

същото, попита и Ревоа.

Но преди Ревоа да отговори с Да или Не, чухме гръм

от зеления похлупак в ниското —

буря, само че наопаки. По-точно,

сякаш цялата земя беше пипнала нашата болест

и се тресеше в недрата си. Попитах Манинг какво чува,

но той нищо не каза. Хипнотизиран беше от

пролуката в скалата, в която

през застинал от хилядолетия въздух се взираше

в църквата триста метра по-надолу: от милиони кости

и бивни изградена, избеляла гробница на вечността,

сметище от зъбци и рога — такава ще е гледката в дъното

на казана, ако лавата в ада изври някой ден.

Логично е да има трупове, нанизани върху

древните бодили на онази слънчева гробница. Трупове нямаше,

но тътенът се усилваше, надигайки се от земята,

вместо да се спусне от небето. Камъните под нозете ни

се разтресоха, когато те нахлуха от зелената пущина,

покосила мнозина от нас — Ростой с бръмбазъка,

Дорънс, който припяваше, антроположката

със задник като английско седло; двайсет и шестима други.

Те пристигнаха, тези призраци бледи, и тресяха

зеления похлупак със стъпките си; връхлитаха във всепомитаща

вълна: слонове, бягащи от зелената люлка на времето.

Сред тях стърчаха (ако щеш — вярвай)

мамонти от отминала епоха, когато човек

не е имало — с бивни-тирбушони и очи,

зачервени като камшиците на скръбта;

около набръчканите им крака се виеха лиани.

А един пък — аха! — в една гънка на гърдите си

беше затъкнал цветенце, като в бутониера!

Ревоа изпищя и закри с длан очите си.

Манинг рече „Не го видях.“ (Все едно

се разправяше с някой тъп пътен полицай.)

Дръпнах ги и тримата се набутахме

в една каменна путка близо до ръба. Оттам

гледахме как прииждат: прилив в лицето на реалността —

хем ти се иска да си сляп, хем се блещиш.

Те ни подминаха, без да забавят темпо —

задните изтикваха предните

и прекрачваха ръба, надавайки рев с хоботите си —

оповестявайки самоубийството си, сгромолясвайки се

върху костите на забвението в прашната урва.

Продължи часове — катурването надолу към смъртта.

Бучаха тромпети (пардон, хоботи); надолу по стръмнината

звукът на духовия оркестър намаляваше.

Прахта и вонята на лайната им едва не ни

задушиха и накрая Ревоа изтрещя.

Изправи се — дали за да си плюе на петите, или за да

се хвърли с тях — не е ясно, обаче в последна сметка

се хвърли с тях: с главата надолу, размахал подковани