Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

ботуши в небето — главичките на гвоздеите им

закачливо намигнаха.

Размаха една ръка. Другата… едно от онези гигантски плоски

стъпала я изтръгна от рамото му и тя последва тялото:

пръстите правеха „Чао-чао“ и „Чао-чао“, и „Сбогом, момчета!“.

Смехотия!

Наведох се да видя падането му — забележителна гледка:

сякаш хартиена въртележка се разпадаше,

късчета от него се задържаха във въздуха, порозовяваха

и ги подемаше ветрецът с мирис на гнили карамфили.

Сега костите му са при другите, а моето уиски къде е?

Но — чуй ме, тъпако! — единствените нови кости бяха неговите.

Зацепи ли? Отвори си ушите, мизернико:

неговите, но не и другите.

След като всички гиганти се изтрополиха, там долу нямаше

нищо освен църквата от кости, която си бе същата,

ако не броим едно червено петно — Ревоа.

На юруш го бяха ударили призраци или спомени,

а нима те не са едно и също? Манинг се изправи,

треперейки, и заяви, че вече сме богати (сякаш

вече не беше натрупал цяло богатство).

„Ами това, което току-що видя? — попитах го. —

Би ли довел други да се поклонят на това свято място?

С твоята инициативност и папата ще пропикае

светена вода от ръба на скалата!“ Но Манинг

само поклати глава, ухили се и вдигна ръце,

без прашинка по тях, въпреки че допреди минута

зверски се давехме в кълбета прахоляк

и бяхме покрити с него от глава до пети.

Халюцинация, така ми рече Манинг,

предизвикана от треска и лоша вода.

Повтори, че вече сме били богати, и се изсмя.

Копелето, този смях го погуби.

Видях, че е луд — или че аз съм луд — и един от двама ни

ще трябва да умре. Ясно ти е кой е бил вторият,

понеже седя тук пред теб — пиян — и някога черната ми коса

ми се навира в очите.

„Не проумяваш ли, глупако“ — рече ми той.

Не каза повече, останалото беше писък.

Да му еба майката!

Да еба и тъпата ти ухилена физиономия!

Не помня как съм се върнал; то е

зелен сън, в който се мяркат кафяви лица,

после е син сън, в който се мяркат бели лица,

а сега се будя посред нощ в този град голям,

където дори и един на десет души не сънува какво

се простира отвъд битието му — понеже очите, с които

сънуват, са затворени като на Манинг:

не прогледна до самия край, когато всички банкови

сметки в Ада

или в Швейцария (може би е същото) не можеха да го спасят.

Будя се от ръмженето на черния си дроб и в тъмното

чувам гръмовния трясък на онези грамадни призраци —

надигат се изпод зеления похлупак като буря, върлуваща

в земните недра, и надушвам прахоляка и лайната, когато

ордата полита в небето на своята гибел; съзирам

ушите им — древни ветрила — и бивните им — куки; виждам

очите им, и очите им, и очите им.

Животът е многопластов; в географските карти има други карти.

Църквата от кости още се издига там — как искам

да се върна и отново да я намеря, за да се хвърля

от скалата и да приключа с тая жалка комедия. Сега разкарай

овчата си физиономия, за да не я разкарам аз.

Пфу, реалността е мръснишка, а религията е вятър.

Затова ме черпи, проклетийо!

Ще вдигнем наздравица за слоновете от небитието.

На Джими Смит