ботуши в небето — главичките на гвоздеите им
закачливо намигнаха.
Размаха една ръка. Другата… едно от онези гигантски плоски
стъпала я изтръгна от рамото му и тя последва тялото:
пръстите правеха „Чао-чао“ и „Чао-чао“, и „Сбогом, момчета!“.
Смехотия!
Наведох се да видя падането му — забележителна гледка:
сякаш хартиена въртележка се разпадаше,
късчета от него се задържаха във въздуха, порозовяваха
и ги подемаше ветрецът с мирис на гнили карамфили.
Сега костите му са при другите, а моето уиски къде е?
Но — чуй ме, тъпако! — единствените нови кости бяха неговите.
Зацепи ли? Отвори си ушите, мизернико:
неговите, но не и другите.
След като всички гиганти се изтрополиха, там долу нямаше
нищо освен църквата от кости, която си бе същата,
ако не броим едно червено петно — Ревоа.
На юруш го бяха ударили призраци или спомени,
а нима те не са едно и също? Манинг се изправи,
треперейки, и заяви, че вече сме богати (сякаш
вече не беше натрупал цяло богатство).
„Ами това, което току-що видя? — попитах го. —
Би ли довел други да се поклонят на това свято място?
С твоята инициативност и папата ще пропикае
светена вода от ръба на скалата!“ Но Манинг
само поклати глава, ухили се и вдигна ръце,
без прашинка по тях, въпреки че допреди минута
зверски се давехме в кълбета прахоляк
и бяхме покрити с него от глава до пети.
Халюцинация, така ми рече Манинг,
предизвикана от треска и лоша вода.
Повтори, че вече сме били богати, и се изсмя.
Копелето, този смях го погуби.
Видях, че е луд — или че аз съм луд — и един от двама ни
ще трябва да умре. Ясно ти е кой е бил вторият,
понеже седя тук пред теб — пиян — и някога черната ми коса
ми се навира в очите.
„Не проумяваш ли, глупако“ — рече ми той.
Не каза повече, останалото беше писък.
Да му еба майката!
Да еба и тъпата ти ухилена физиономия!
Не помня как съм се върнал; то е
зелен сън, в който се мяркат кафяви лица,
после е син сън, в който се мяркат бели лица,
а сега се будя посред нощ в този град голям,
където дори и един на десет души не сънува какво
се простира отвъд битието му — понеже очите, с които
сънуват, са затворени като на Манинг:
не прогледна до самия край, когато всички банкови
сметки в Ада
или в Швейцария (може би е същото) не можеха да го спасят.
Будя се от ръмженето на черния си дроб и в тъмното
чувам гръмовния трясък на онези грамадни призраци —
надигат се изпод зеления похлупак като буря, върлуваща
в земните недра, и надушвам прахоляка и лайната, когато
ордата полита в небето на своята гибел; съзирам
ушите им — древни ветрила — и бивните им — куки; виждам
очите им, и очите им, и очите им.
Животът е многопластов; в географските карти има други карти.
Църквата от кости още се издига там — как искам
да се върна и отново да я намеря, за да се хвърля
от скалата и да приключа с тая жалка комедия. Сега разкарай
овчата си физиономия, за да не я разкарам аз.
Пфу, реалността е мръснишка, а религията е вятър.
Затова ме черпи, проклетийо!
Ще вдигнем наздравица за слоновете от небитието.
На Джими Смит
Темата за морала е щекотлива. И да не съм го знаел като момче, бързо го научих при постъпване в колежа. Записах се в Мейнския университет с надве-натри закърпен бюджет от малки стипендии, държавни заеми и парите, изкарани от временна работа през лятото. През учебната година миех чинии в стола на Уест Комънс. Парите никога не стигаха. Майка ми — сама жена, която работеше като домакинка в психиатрично заведение — Център за обучение „Пайнланд“, — ми изпращаше дванайсет долара седмично, които малко ми помагаха. След смъртта на мама узнах от една от сестрите ѝ, че е успявала да събере парите, като се отказала от месечното посещение в козметичния салон и икономисвала от бакалски продукти. Освен това пропускала обяда всеки вторник и четвъртък.
След като напуснах кампуса и стола на Уест Комънс, понякога допълвах яденето си, като отмъквах опаковки с пържоли или хамбургери от местния супермаркет. Правех го в петъците, когато в магазина беше пълна лудница. Веднъж се пробвах с пиле, обаче за беда то се оказа твърде голямо и не успях го скрия под палтото си.
Започнах да пиша курсови работи за студенти, които се намираха в дупка, и това скоро се разчу. За услугата имах плаваща ценова тарифа. Ако студентът изкараше отличен, взимах двайсет долара. За петица хонорарът ми беше десет долара. Четворка означаваше нулево равенство: парите не сменяха собственика си. За тройка или двойка обещавах на клиента си аз да му платя двайсет долара. Изпипвах си така нещата, че да не се налага да плащам, защото не можех да си го позволя. Освен това бях хитър. (Неудобно ми е да го призная, но е истина.) Не се захващах с проекта, освен ако нуждаещият се студент не ми дадеше поне една работа, написана от него самия, за да имитирам стила. Не вършех често това, слава Богу, но когато се налагаше — когато бях на червено и не можех да изкарам без бургер и пържени картофки в Мечешката бърлога в Мемориал Юниън, — го вършех.
Читать дальше