Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Пийт се обърна и хукна към товарната площадка. От бягането главата започна да го цепи по-силно, но той не обърна внимание. Постави чантата върху края на бетонната платформа, подпря се на ръце и скочи. Приземи се лошо — удари опашната си кост, — но и на това не обърна внимание. Изправи се и с копнеж погледна гората. Можеше просто да избяга. И да си спести купища разправии, ех! Идеята ужасно го блазнеше. Във филмите добрият герой взима правилното решение без колебания. Обаче ако някой усетеше по дъха му, че е пил водка…

— Исусе — промълви той. — Исусе-Мисусе, Христе-Кристе!

Кой го биеше да идва тук? Келешът му с келеш!

Държейки здраво Блейки за ръчичка, Рейчъл го изведе в края на рампата. Точно тогава един огромен камион с ремарке профуча край тях със скорост седемдесет и пет мили в час. Въздушната струя разроши косите им, изплющя в дрехите им и едва не повали Блейки.

— Рейчи, страх ме е! Не бива да излизаме на пътя!

„Кажи ми нещо, което не знам“ — помисли си Рейчъл.

Вкъщи не им разрешаваха да излизат по-далеч от входната алея, а движението по улица „Фреш Уиндс“ във Фалмут съвсем не можеше да се нарече оживено. Тук, на магистралата, автомобилите бяха малко, но пък профучаваха невероятно бързо. Пък и къде щяха да отидат? Можеха да тръгнат по аварийната лента, но би било ужасно рисковано. Наоколо имаше само гори. Можеха да се върнат при ресторанта, но тогава се налагаше да минат покрай лошата кола.

Задмина ги червен спортен автомобил: човекът зад волана наду клаксона и от мощното УАААААААА на Рейчъл ѝ се прииска да запуши уши.

Блейк я задърпа нанякъде и тя не се възпротиви. От едната страна на рампата имаше предпазно перило — стоманени въжета, опънати на колчета. Блейк седна на едно въже и закри очи с пухкавите си ръчички. Рейчъл седна до него. Чудеше се какво да прави.

Детският писък може да е един от най-ефективните защитни механизми на майката природа, но стане ли дума за пътуване по магистралата, няма нищо по-ефикасно от паркирана встрани патрулка на пътната полиция. Особено ако радарът е насочил черното си безизразно лице срещу потока на движение. Тези, които карат със седемдесет мили в час, намаляват на шейсет и пет; онези, които карат с осемдесет, натискат спирачката и мислено започват да пресмятат колко точки ще загубят, ако зърнат в огледалото за обратно виждане сините светлини. (Впрочем този благотворен ефект е краткотраен: след десет или петнайсет мили безразсъдните отново шофират безразсъдно.)

По скромното мнение на Джими Голдинг, пътен полицай в щата Мейн, най-хубавото на патрулката ѝ беше, че не се налага да правиш нищо . Просто си паркираш край пътя и природата (в случая човешката природа) свършва останалото. В този облачен априлски следобед радарът му „Симънс“ дори не беше включен — напълно очаквано при толкова рехав трафик в южно направление по магистрала 95. Цялото внимание на полицая беше насочено към айпада, подпрян върху кормилото.

В интернет (Джими бе абонат на „Веризон“) играеше на „Раздумка с приятели“ — игра от рода на „Скрабъл“. Противникът му беше Ник Ейвъри — стар познайник от полицейската академия, понастоящем патрулен полицай в щата Оклахома. Джими не проумяваше как е възможно да смениш Мейн за Оклахома — неразумно решение от негова гледна точка, — но не можеше да има съмнение, че Ник мачка на „Раздумка с приятели“. Биеше го в девет от всеки десет игри и сега също водеше. Но този път преднината му беше необичайно малка и всички букви от електронната чанта бяха извадени. Ако Джими успееше да образува нова дума с оставащите му четири букви, щеше да извоюва тъй лелеяната победа. В момента беше зациклил на ФИКС. В резерв имаше А, Я, И, и второ С. Ако някак си разширеше ФИКС с допълнителните букви, не само щеше да победи, но и да натика Ник в миши гъз. Обаче нищо не му идваше на ум.

Изучаваше игровото поле, където изгледите не бяха по-обнадеждаващи, когато радиостанцията му пронизително изписука два пъти. Сигналът беше от Централата на 911 в Уестбрук до всички патрули. Джими захвърли айпада си и увеличи звука.

— До всички патрули, внимание! Кой е близо до пункта на миля 81? Има ли някой?

Джими издърпа микрофона си.

— Оператор девет-едно-едно, говори кола седемнайсет. Намирам се на миля 85, южно от изхода за Лизбън-Сабатъс.

Операторката от телефон 911, с която беше разговаряла Рейчъл Лусиър, не попита има ли друг патрул по-наблизо. С новата „Краун Виктория“ Джими щеше да стигне до мястото максимум за три минути.