Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Беше слушала внимателно, когато Макгръф, полицейското куче, отиде при тях в училище и им обясни разни неща (макар отлично да знаеше, че това е човек в костюма на Макгръф), и сега не се поколеба. Набра 911 и долепи телефона до ухото си. След първото позвъняване вдигнаха.

— Ало? Казвам се Рейчъл Ан Лусиър и…

— Този разговор се записва — изпревари я мъжки глас. — Ако желаете да съобщите за спешен случай, натиснете едно. Ако желаете да съобщите за тежка пътна обстановка, натиснете две. Ако желаете да повикате „Пътна помощ“…

— Рейчи? Рейчи? Къде мама? Къде та…

Рейчъл строго му изшътка и натисна 1. Не беше лесно. Ръката ѝ трепереше, зрението ѝ беше замъглено. Осъзна, че плаче. Кога се беше разплакала? Не си спомняше.

— 911, слушам ви — рече женски глас.

— Вие истинска ли сте, или сте на запис? — попита Рейчъл.

— Истинска съм — отговори жената с весела нотка в гласа. — За спешен случай ли се обаждате?

— Да. Лошата кола изяде мама и татко. Тя е на…

— Спри, докато е време — посъветва я операторката от 911 и съвсем се развесели. — На колко години си, дечко?

— Аз съм на шест години и половина. Казвам се Рейчъл Ан Лусиър и една кола, лошата кола…

— Чуй ме, Рейчъл Ан, или която там си, мога да проследя това обаждане. Знаеше ли? Обзалагам се, че не. Ако сега затвориш, няма да изпратя полицай у вас, за да те напляска хуба…

— Те умряха, тъпа телефонистка такава! — изпищя Рейчъл в мобилния и при думичката с „у“ Блейк пак ревна.

Известно време жената мълча. После — вече напълно сериозно — попита:

— Къде си, Рейчъл Ан?

— До празния ресторант! Отпред има оранжеви варели!

Блейки седна, заби лице между коленете си и покри главата си с ръце. На Рейчъл ѝ стана толкова мъчно, както никога досега. Чак сърцето я заболя.

— Информацията не е достатъчна — каза операторката. — Можеш ли да си по-конкретна, Рейчъл Ан?

Рейчъл не знаеше какво означава „по-конкретна“, но пък знаеше какво вижда: задната гума на комбито, онази най-близо до тях, се разтапяше. Пипало от втечнен каучук бавно пълзеше по асфалта към Блейки.

— Ще затварям — отсече Рейчъл. — Трябва да избягаме от лошата кола.

Вдигна Блейк и го издърпа още назад, без да изпуска от поглед топящата се гума. Каучуковото пипало полекичка изпълзя обратно ( защото е наясно, че не може да ни стигне — помисли си момиченцето), а колелото отново си заприлича на колело, но за Рейчъл това не беше достатъчно. Тя задърпа Блейк назад по рампата, към шосето.

— Къде отиваме, Рейчи?

Откъде да знам.

— По-далеч от онази кола.

— Искам си трансформърите!

— После. — Тя хвана брат си още по-здраво и продължи да го влачи към магистралата, където по някой автомобил профучаваше със седемдесет-осемдесет мили в час.

Няма по-пронизителен звук от детския писък: това е един от най-ефективните защитни механизми, дадени на човек от природата. Пийт Симънс вече не спеше, а дремеше, и когато Рейчъл се развика на жената от 911, той я чу и окончателно се разсъни.

Седна, потрепери и допря ръка о челото си. Главата го болеше и Пийт знаеше каква е причината: това бе прословутият МАХМУРЛУК. Езикът му беше обложен, гадеше му се. Не му се повръщаше, но и гаденето беше доста неприятно.

„Слава Богу, че не пих повече“ — помисли си той и се изправи. Отиде до един от замрежените прозорци, за да провери кой крещи. Това, което видя, не му хареса. Част от оранжевите варели, служещи за преграда, се валяха в безпорядък, а на рампата бяха паркирани няколко коли. Поне три .

Тогава забеляза две деца: момиченце с розови панталони и момченце по шорти и тениска. Зърна ги само колкото да разбере, че отстъпват назад, сякаш нещо ги е уплашило, и след миг се скриха зад един фургон, май конски.

Видяното никак не му хареса. Явно е имало нещастен случай или нещо подобно, макар че Пийт не виждаше следи от нещастен случай. Изпита желание час по-скоро да се махне оттук, преди да се е забъркал в някаква неприятност. Грабна чантата и тръгна към кухнята и товарната площадка зад нея. После спря. Там имаше деца. Малки деца. Прекалено малки, за да се мотаят самички край скоростен път като магистрала 95, а наблизо не се мяркаха възрастни.

Трябва да има възрастни, не видя ли всички онези коли?

Да, беше видял колите и пикапа с конския фургон, но не и възрастни.

Длъжен съм да им помогна, дори да си търся белята. Аз съм отговорен онези келеши да не бъдат размазани на магистралата.

Пийт се забърза към централната врата на „Бъргър Кинг“, откри, че е заключена, и се запита какво би го запитал Норми Терио: „Хей, недорасляк, майка ти изобщо родила ли е живи деца?“