Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Но преди да е изрекла и една сричка, устата ѝ изчезна.

Само Рейчъл видя как комбито хвана баща ѝ както венерина мухоловка — бръмбар, но вече двамата с Блейк видяха как майка им беше издърпана вътре, сякаш калната врата бе завеса. Едната ѝ мокасина излетя, мярнаха се лакираните ѝ в розово нокти — и край, нямаше я. След секунда белият автомобил промени формата си и се сви като юмрук. През стъклото, спуснато от майка им, децата чуха хрущене.

— Ка’во беше т’ва? — писна Блейки. Сълзите се стичаха на вадички по личицето му, устата му беше омазана от сополи. — Ка’во беше т’ва, Рейчи, ка’во, ка’во?

„Техните кости“ — помисли си Рейчъл. Тя беше едва шестгодишна и не ѝ разрешаваха да гледа страшни филми в киното или по телевизията (само такива за деца до дванайсетгодишна възраст — майка ѝ беше непреклонна), ала момичето знаеше, че колата смила костите им.

Колата не беше никаква кола, а чудовище.

— Къ’е са мама и тати? — попита Блейки, извръщайки към нея огромните си очи, които сега изглеждаха още по-големи заради сълзите. — Къ’е са мама и тати, Рейчи?

„Все едно отново е на две години“ — помисли си Рейчъл и може би за пръв път в живота си изпита към братчето си нещо различно от раздразнение (в краен случай омраза, когато капризите му я изкарваха от релси). Новото чувство обаче не беше обич. Струваше ѝ се, че е нещо по-всеобхватно. Майка ѝ не беше успяла дори да гъкне, но Рейчъл знаеше какви щяха да бъдат последните ѝ думи: Погрижи се за Блейки.

Той се мяташе на седалката си като побеснял. Знаеше откъде се разкопчават ремъците, но в паниката си беше забравил как да се освободи.

Рейчъл свали предпазния си колан, повдигна се и се опита да помогне на братчето си. Размахвайки напосоки ръце, Блейки звучно я зашлеви през лицето. При други обстоятелства тя щеше да забие юмрук в рамото му (за наказание щяха да я затворят в стаята ѝ, където щеше да седи, забила поглед в стената, и да кипи от безпаметен гняв), но сега просто улови ръката му и я притисна към седалката.

— Спри! Мога да те разкопчая, но не и ако ми пречиш!

Той престана да се мята, но продължи да плаче.

— Къде е тати? Къде е мама? Искам при мама!

„И аз искам при нея, дрисльо“ — помисли си Рейчъл и разкопча ремъците.

— Сега ще слезем и ще…

И какво? Какво щяха да направят? Да отидат в ресторанта? Беше затворен, затова рампата беше преградена с оранжевите варели. Затова бензиновите колонки ги нямаше, а паркингът беше буренясал.

— Ще се махнем оттук — довърши Рейчъл.

Рейчъл слезе и заобиколи експедишъна. Отвори вратата на Блейки, но той само впери в нея плувнали в сълзи очи.

— Не мога да сляза, Рейчи, ще падна.

„Не бъди такъв бъзльо“ — малко оставаше да го каже, но си замълча. Сега не му беше времето. Блейки и така беше достатъчно разстроен. Разпери ръце и каза:

— Плъзни се долу. Ще те хвана.

Той я погледна със съмнение, след което се пусна. Рейчъл наистина го хвана, но Блейки се оказа по-тежък от очакваното, така че двамата се прекатуриха. Тя пострада повече, понеже беше отдолу, но Блейки си фрасна главата и си ожули едната ръка, и отново наду гайдата — този път не от страх, а от болка.

— Недей да цивриш — рече тя и се измъкна изпод него. — Поне веднъж бъди мъж!

— Ъ?

Рейчъл не отговори. Гледаше двата телефона, изпуснати до шофьорската врата на зловещото комби. Единият изглеждаше доста разбит, но другият…

Момичето запълзя към него на четири крака, без да изпуска от очи колата, в която майка му и баща му бяха застигнати от скоропостижен край. Тъкмо се пресягаше към здравия телефон, когато Блейки изприпка напред, протегнал ожулената си ръчичка.

— Мамо? Мами? Излез! Имам раничка. Излез да я целунеш, за да ми мине бър…

— Стой и не мърдай, Блейк Лусиър!

Карла щеше да се гордее с нея: бе невъзможно да не се подчиниш на заповед, изречена с такъв тон. Ефектът беше мигновен. Блейк спря на четири крачки от комбито.

— Ама аз искам при мама ! Искам мама , Рейчи!

Тя го хвана за ръката и го дръпна по-далеч от колата.

— Не сега. По-добре ми помогни. — Рейчъл прекрасно знаеше как се работи с телефона, но трябваше да разсее братчето си.

— Дай ми го, знам как! Дай ми го, Рейчи!

Подаде му го и докато Блейки изучаваше копчетата, тя се изправи, хвана го за тениската с изображението на Улвърин и го издърпа още три крачки назад. Той не ѝ обърна почти никакво внимание. Откри копчето, от което се включваше мобилният на Джулиан Върнън, и го натисна. Телефонът избипка. Рейчъл го взе и поне веднъж в глупавия си бебешки живот Блейки не се разхленчи.