Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

— Много смешно, няма що.

— В пикапа няма никого — забеляза Карла. — И двата автомобила изглеждат празни. Как мислиш, да не са се ударили?

— Знам ли, сякаш няма чукнато. Почакайте малко.

Джони Лусиър слезе, заобиколи експедишъна, който не му беше писано да изплати, и отиде до пикапа. Карла не бе видяла жената, но той държеше да се увери, че тя не лежи на предната седалка, поразена от инфаркт например. (Запаленият по спортуването Джони тайно вярваше, че всеки, надхвърлил дори и с два килограма идеалното си тегло, посочено в „Медицина.нет“, ще бъде застигнат от инфаркт най-късно до четирийсет и пет годишна възраст.)

Не беше просната на седалката (разбира се: Карла нямаше как да пропусне толкова едра жена), нямаше я и във фургона. Там бе единствено кобилата, която подаде глава и подуши лицето на Джони.

— Ехей… — За момент забрави името ѝ, но после се сети. — Дий-Дий. Как я караме?

Потупа я по носа и отиде да провери другите две коли. Видя, че наистина е имало чукване, макар и незначително. Комбито беше блъснало няколко от оранжевите варели, преграждащи рампата.

Карла спусна стъклото си — за разлика от тези на децата нейното не беше блокирано.

— Вест или кост от нея?

— Не.

— Вест или кост от някого ?

— Карла, дай ми се… — Джони зърна мобилните телефони и брачната халка на асфалта под открехнатата врата на комбито.

— Какво има? — Карла проточи шия да види.

— Секунда само. — Идеше му да ѝ нареди да заключи вратите, но размисли. За бога, та това беше магистрала 95 посред бял ден! На всеки двайсет-трийсет секунди покрай тях профучаваха коли, понякога по две-три наведнъж.

Наведе се и взе телефоните — по един във всяка ръка. Обърна се към съпругата си и затова не видя как вратата на комбито се отваря по-широко като ненаситна уста.

— Карла, мисля, че ей този е оцапан с кръв. — Джони вдигна високо телефона на Дъг Клейтън.

— Мамо — обади се Рейчъл, — кой е в мръсната кола? Вратата се отваря.

— Връщай се — прошепна Карла. Изведнъж устата ѝ пресъхна. Идеше ѝ да изкрещи думите, но сякаш камък ѝ беше легнал на гърдите. Невидим, но много тежък. — В колата има човек!

Вместо да се върне, Джони се наведе и надникна вътре. В този миг вратата рязко се захлопна. Раздаде се зловещ глух звук. Камъкът върху гърдите на Карла изчезна. Тя си пое дъх и изкрещя името на съпруга си.

— Какво се случи с татко? — извика Рейчъл с високо, тънко гласче. — Какво се случи с татко?

— Тати! — Блейк престана да разглежда новия си комплект играчки с герои от „Трансформърс“ и диво завъртя очи, търсейки баща си.

Карла не се замисли. Тялото на мъжа ѝ стърчеше навън, но главата му бе заклещена в мърлявото комби. Все още беше жив: безпомощно размахваше ръце и крака. Тя дори не разбра кога е изскочила на пътя. Инстинктите поставиха ума ѝ в положението на смаян наблюдател.

— Мамо, не! — изпищя Рейчъл.

— Мамо, НЕ! — Блейк нямаше идея какво става, но знаеше, че е нещо лошо. Разплака се и задърпа ремъците на седалката си.

Карла улови мъжа си през кръста и го задърпа с неестествената сила, която идва от адреналина. Вратата на комбито се пооткрехна и от купето шурна малко водопадче кръв. За един ужасен миг тя видя главата на мъжа си, килната уродливо върху калната седалка на комбито. Въпреки че трепереше в обятията ѝ, тя разбра (в мълниеносно озарение, което ни спохожда дори в най-страшни бури), че именно така изглеждат обесените, след като прережат въжето им. Защото вратовете им са счупени. В онзи кратък и незаличим проблясък Карла си помисли, че той изглежда глупаво, смешно и грозно — това беше мъртвец; нейният Джони беше мъртъв независимо от треперенето на крайниците. Така изглежда дете, което е искало да се гмурне във водата, но е уцелило скалите. Така изглежда жена, пронизана от волана, след като се е блъснала с колата си в подпорите на моста. Така изглеждаш ти, когато уродливата смърт внезапно пресече пътя ти, широко разтворила ръце за прегръдка.

Вратата яростно се затръшна. Карла все още държеше мъжа си през кръста и когато нещо я издърпа напред, я връхлетя второ озарение.

Колата, трябва да се пазиш от колата!

Твърде късно пусна Джони. Кичур от косата ѝ докосна вратата и комбито веднага го засмука в себе си. Не успя да се освободи, челото ѝ се удари в стъклото. Изведнъж я прониза изгаряща болка — чудовището поглъщаше скалпа ѝ.

„ Бягай! — опита се да изкрещи на опърничавата си, но безспорно умна дъщеря. — Вземи Блейк и бягай! “