Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Блейки, който от вълнение, че се е оказал в истинска полицейска кола, беше забравил какво е сполетяло родителите му, сега си спомни и ревна отново:

— Искам при мама и тати!

Въпреки цялата необичайност на ситуацията и потенциалната опасност Рейчъл Лусиър така изразително завъртя очи — виждате какво ми се налага да търпя , — че Джими едва не прихна. Малко ли пъти беше виждал абсолютно същото изражение върху лицето на петгодишната Елън Голдинг?

— Слушай, Рейчъл — каза той, — знам, че си уплашена, но тук сте на сигурно място, а аз трябва да си свърша работата. Не искаме родителите ти да пострадат, ако още са в онази кола, нали?

— ИЗВАДИ МАМА И ТАТИ, ПАТРУЛНИ ДЖИМИ! — наду гайдата Блейки. — НЕ ИСКАМЕ ДА ПОСССТРААААДАТ!

Джими забеляза искрица надежда в очите на Рейчъл, но не толкова ярка, колкото очакваше. Подобно на агент Мълдър от стария сериал „Досиетата X“, тя искаше да повярва… но както партньорката му — агент Скъли — не вярваше напълно. Какво ли бяха видели децата?

— Бъдете предпазлив, патрулен Джими. — Момиченцето размаха пръст досущ някоя учителка.

Заради лекото потрепване на ръката жестът изглеждаше още по-умилителен. — Не я докосвайте.

Докато вървеше към комбито, Джими приведе глока си в автоматичен режим, но не свали предпазителя. Засега. Застана близо до открехнатата врата и повторно покани хората в колата да слязат с вдигнати ръце. Никой не слезе. Протегна се към дръжката на вратата, но тогава се сети за предупреждението на Рейчъл и размисли. Вместо това бутна вратата с цевта на пистолета. Само че вратата не се отвори, а глокът здраво залепна — сякаш цялото комби бе гигантска туба лепило.

Залитна напред, сякаш нечия могъща ръка бе хванала здраво цевта на глока и го беше дръпнала. Имаше една секунда, в която можеше да пусне пистолета, обаче такава мисъл дори не му хрумна. Едно от първите неща, на които те учат в Академията, е за нищо на света да не се разделяш с оръжието си. Никога.

Така че Джими не го пусна, а колата, която вече беше изяла пистолета му, започна да дъвче дланта му — и китката, и предмишницата. Слънцето отново се показа и отбеляза върху асфалта намаляващата му сянка. Някъде пищяха деца.

„Комбито ще причини АСФИКСИЯ на патрулния — помисли си той. — Сега разбирам какво искаше да ми каже малката…“

Тогава болката изригна и заличи всяка мисъл. Остана му време за един писък. Само за един.

От укритието си на седемдесет метра Пийт видя всичко. Видя как полицаят бутна с цевта на пистолета си вратата на комбито, за да я отвори; видя как цевта изчезна в нея, сякаш колата не бе нищо освен оптическа измама; видя как патрулният залитна напред и голямата му сива шапка се изтърколи от главата му. После той изчезна през процепа и само шапката му остана да лежи до нечий мобилен телефон. За секунда настъпи затишие, а после комбито се сви, както пръсти се свиват в юмрук. Накрая се разнесе мощният звук на топка, отбита от тенисракета — паук! , — и калният юмрук отново се превърна в автомобил.

Малкото момченце захлипа, а момиченцето кой знае защо, непрекъснато крещеше трийсет , сякаш това бе заклинателна дума, която Дж. К. Роулинг някак си беше пропуснала в поредицата за Хари Потър.

Задната врата на патрулката се отвори. Децата слязоха. И двете се скъсваха от рев и Пийт напълно им влизаше в положението. Ако не беше толкова изумен от видяното, сигурно и той щеше да ревне. Връхлетя го шантава мисъл: една-две глътки водка биха му дошли добре. Страхът му щеше да се поразсее, а ако не му бе толкова страшно, може би щеше да измисли какво да направи.

Междувременно децата отново тръгнаха покрай магистралата. Пийт усети, че те са на ръба на паниката и всеки момент ще го ударят на бяг. Не биваше да го допусне: щяха да изтичат на пътя и да ги блъсне някоя кола.

— Хей! — завика той. — Хей, малките!

Когато се обърнаха — огромни уплашени очи, бледи лица, — той им махна с ръка и тръгна насреща им. Слънцето се показа отново, този път с намерение да остане по-дълго.

Момченцето искаше да хукне напред. Момичето го спря. Отначало Пийт си помисли, че малката се бои от него, но после се досети, че всъщност я е страх от комбито.

С ръка той нарисува във въздуха кръг.

— Заобиколете я! Заобиколете я и елате тук!

Те се промъкнаха между въжетата на предпазното перило отляво на рампата, колкото се може по-далеч от мърлявата кола, и минаха напряко през паркинга. Щом стигнаха до Пийт, момиченцето пусна брат си, седна и скри лице в шепите си. Вероятно майка му беше вързала косата му на плитки. Пийт си даде сметка, че майката никога повече няма да сплете косата на момиченцето, и се почувства отвратително.