Дийн Кунц - Лицето

Одеянията им бяха ослепително бели, вместо черно-бели. Като ги гледаше как се носят ефирно по коридорите, сякаш бяха духове, на Итън му се струваше, че болницата взема не просто късче земя от Лос Анджелис, а представлява мост между този и онзи свят.

Дъни беше съществувал в нещо като чистилище между двата свята, откакто четирима разярени мъже се бяха увлекли да му топят главата в тоалетната чиния и я бяха задържали натопена прекалено дълго. Парамедиците бяха изпомпали водата от дробовете му, но лекарите не бяха успели да го извадят от комата.

Когато стигна до стая 742, Итън я намери силно затъмнена. Един старец лежеше в леглото близо до вратата — беше в безсъзнание, на изкуствен бял дроб, който вкарваше въздух в дробовете му с ритмично съскане.

Леглото близо до прозореца, където Дъни беше прекарал последните пет седмици, беше празно. Чаршафите бяха изпънати, чисти и блестяха в здрача.

Удавената светлина на деня хвърляше мъгляви сиви отражения от дъждовните следи по стъклото върху леглото и създаваше впечатлението, че по чаршафите са плъзнали прозрачни паяци.

Итън забеляза, че отстрани на леглото липсва картон на пациента, и заключи, че Дъни е преместен в друга стая или са го вкарали отново в реанимацията.

Той отиде при сестрите на седмия етаж и попита къде може да намери Дънкан Уислър. Една млада сестра му каза да почака и повика по вътрешната система главната сестра.

Итън познаваше главната сестра, чиято фамилия беше Джордан, от предишните си посещения. Чернокожа, с решителната походка на фелдфебел и леко дрезгавия глас на кръчмарска певица, тя пристигна с новината, че Дъни е починал сутринта.

— Много съжалявам, господин Труман, но аз позвъних и на двата номера, които ни дадохте, и оставих съобщения.

— По кое време стана това? — попита Итън.

— Пациентът почина в десет и двайсет тази сутрин. Аз ви се обадих около петнайсет — двайсет минути по-късно.

Някъде около десет и четирийсет Итън бе застанал пред вратата на Ролф Рейнърд, разтреперан от спомена за предречената си смърт и преструващ се, че търси несъществуващия Джим Бриско. Беше оставил мобилния си телефон във форда.

— Знам, че господин Уислър не ви е близък роднина — продължи сестра Джордан, — но въпреки това не е приятно да научите така, от празното легло. Много съжалявам.

— Къде е трупът — свалиха ли го в градинското помещение? — попита Итън.

Сестра Джордан го изгледа с уважение.

— Не знаех, че сте полицай, господин Труман.

Градинското помещение беше полицейски жаргон за морга. Труповете там чакат да ги посадят в земята.

— Отделът за грабеж и убийства — отвърна той, без да обяснява, че е напуснал полицията и защо.

— Мъжът ми износи достатъчно униформи, за да се пенсионира през март. Аз вземам допълнителни часове извън нормалните ми работни смени, за да не полудея.

Итън разбираше за какво става въпрос. Полицаите често прекарваха дълги години от кариерата си, без да се притесняват особено от смъртта, и изведнъж през последните месеци от службата си се напрягаха така, че трябваше да гълтат с шепи успокояващи, за да престанат да мислят за нея. Тревогата понякога беше още по-страшна за съпругите им.

— Лекарят подписа смъртния акт — рече сестра Джордан, — господин Уислър го сложиха в хладилна камера, докато го вземат от погребалното бюро. Всъщност… няма да бъде погребално бюро, нали?

— Не. Случаят се превръща в убийство. Ще трябва да се направи аутопсия за съдебната експертиза.

— Тогава съдебните лекари са уведомени. Нашата система работи безпогрешно. — Сестрата погледна часовника си. — Но вероятно още не са успели да вземат трупа, ако това ви беше въпросът.

Итън слезе с асансьора чак до етажа на мъртвите. Градинското помещение беше на третия, най-нисък етаж в сутерена, в съседство с гаража на линейките.

По пътя надолу той бе приветстван със серенада от инструментално изпълнение на стара песен на Шерил Кроу. В тази интерпретация сексът беше отстъпил мястото си на бодростта, запазвайки само обвивката на мелодията, в която беше вкаран друг, не толкова вкусен салам. В този пропаднал свят дори и най-дребните неща, като забавната музика, биваха неминуемо опорочени.

Дъни, също като него трийсет и седем годишен, беше най-добрият му приятел във възрастта от пет до двайсет години. Израснали в един и същи беден квартал със схлупени къщурки и двамата единствени деца в семейството, те бяха близки като братя.