Дийн Кунц - Лицето

Янси отговори след третото иззвъняване.

— Още ли спиш с надуваема кукла? — пошегува се Итън.

— Защо, искаш да кандидатстваш за мястото й ли?

— Слушай, Хазарт, зает ли си в момента?

— Стъпил съм с един крак на шията на един мръсник.

— Буквално ли? — попита Итън.

— Преносно. Ако беше буквално, щях да му смачкам трахеята, а ти щеше да си говориш с телефонния секретар.

— Ако си на път да арестуваш някого…

— Чакам резултат от лабораторията. Няма да дойде до утре сутринта.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно за сметка на Чанинг Манхайм?

— Стига да не трябва да гледам някой от лайняните му филми за благодарност.

— Критици да искаш. — Итън изреди няколко от прочутите ресторанти, в които Лицето имаше постоянна резервация.

— Какво сервират в чиниите — храна или украса? — попита Хазарт.

— Изрязани в интересни форми тиквички, пълнени със задушени зеленчуци с разбита сметана, млади стръкчета аспержи и фигури, нарисувани със сосове — призна Итън. — Ако предпочиташ, можем да отидем в арменския.

— Как да не предпочитам, нали имам език! Арменския в един часа.

— Търси типа, който прилича на бивш полицай, опитващ се да изглежда елегантен.

Когато натисна бутона, за да приключи разговора, Итън се удиви, че бе успял да говори с напълно нормален тон.

Ръцете му вече не трепереха, но студеният лепкав страх продължаваше да пълзи неуморно по всеки завой на червата му. Очите му изглеждаха някак чужди в огледалото на предното стъкло.

Итън пусна чистачките и потегли от паркинга на лабораториите „Паломар“.

В магьосническия котел на небето късната утринна светлина се сгъсти в полумрака, който би прилягал на зимния здрач.

Повечето шофьори бяха включили фаровете. Ярки призрачни влечуги се гърчеха по мокрия черен паваж.

Итън имаше час и четвърт за убиване преди срещата си на обяд и реши да направи посещение при живите трупове.

Болницата „Богородицата на Анджелис“ беше висока бяла сграда, наподобяваща формата на стъпаловидна пирамида на зикурат, с намаляващи пиедестали на върха, върху които се издигаше колона. Колоната завършваше със светеща полусфера, откъдето се издигаше радиомачта с мигаща червена светлина за предупреждение на самолетите.

Болницата сякаш даваше сигнали за милост към болните, намиращи се по хълмовете на Лос Анджелис и в гъсто населените равнини. Пирамидалната й форма наподобяваше на ракета, готова да отнесе в небесата онези, чийто живот не можеше да бъде спасен нито от медицината, нито от молитвите.

Итън първо влезе в една от тоалетните на партера, където изми внимателно ръцете си. Лаборантката не беше изстъргала докрай кръвта изпод ноктите на ръката му.

Течния сапун имаше силен портокалов аромат. Тоалетната замириса на портокалова горичка, докато се миеше.

От обилната гореща вода и усиленото търкане кожата на ръцете му заприлича на сварена. Не се виждаше и най-малкото петънце по нея. Въпреки това Итън продължаваше да има чувството, че ръцете му са мръсни.

Тревожеше го мисълта, че ако по него останеха залепнали дори и няколко молекули от позорната утайка, предсказала смъртта му, Косачът щеше да го издири по миризмата и да отмени помилването, което му бе дадено.

Той се загледа в отражението си в огледалото със смътното очакване, че погледът му ще проникне през тялото му като през прозрачно перде, ала то си остана непроницаемо.

Итън се притесни, че може да започне да се вманиачава и да продължи с миенето, докато кожата му се протрие, затова бързо изсуши ръцете си с хартиени салфетки и излезе от тоалетната.

В асансьора с него пътуваха натъжени млад мъж и жена, които стискаха ръцете си, за да си дават кураж.

— Тя ще се оправи — промърмори мъжът и жената кимна с блеснали от напиращи сълзи очи.

Итън слезе на седмия етаж, а младата двойка продължи нагоре, към по-тъжни висоти.

Дънкан „Дъни“ Уислър лежеше на седмия етаж от три месеца. Между периодите, прекарани в реанимацията, също намираща се на този етаж, той бе местен в различни стаи. През петте седмици след последната му криза той бе лежал в стая 742.

Една монахиня с добродушно лице на ирландка срещна погледа на Итън, усмихна му се и отмина, без богатите дипли на облеклото й да изшумолят.

Орденът, под чието крило беше болницата „Богородицата на Анджелис“, беше против монахините да се обличат в модерни униформи като на стюардесите. Той се придържаше към традиционните дълги до земята одежди с широки ръкави, колосан пластрон и покриване на главата.