Дийн Кунц - Лицето

Лишенията, на които бяха подложени, ги бяха сближили, а също и емоционалната и физическата болка на тормоза да живееш с баща алкохолик, който често изпада в ярост. И да изпитваш огромното желание да докажеш, че дори синовете на алкохолици, потиснати и от бедността, могат да се издигнат някой ден.

Седемнайсетте години на отчуждение, през които те почти не си бяха говорили, притъпяваха чувството му на загуба. И все пак, въпреки всичко, което обременяваше съзнанието му в момента, той бе обзет от тъга за това, което би могло да бъде.

Дъни Уислър бе сложил край на приятелството им, като бе избрал да живее извън закона по същото време, когато Итън се обучаваше да му служи. Бедността и несигурното съществуване под опеката на егоист алкохолик бяха породили у Итън уважение към самодисциплината, реда и удовлетворението да бъдеш полезен на другите. Същите несгоди бяха събудили у Дъни копнежа за камари пари, както и за достатъчно голяма власт, която да му гарантира, че никога повече никой няма да посмее да му каже какво да прави или да го накара да живее според нечии други, освен собствените му, правила.

Всъщност един поглед назад би показал, че техните реакции на същите несгоди бяха тръгнали в противоположни посоки още от ранното им юношество. Вероятно приятелството беше заслепявало Итън прекалено дълго за растящите им различия. Единият се стремеше да спечели уважение, като развива достойнствата си. Другият търсеше уважението, което идва от страха.

Освен това двамата бяха влюбени в една и съща жена, което е в състояние да вкара клин дори между кръвни братя. Хана беше влязла в живота им, когато и тримата бяха на седем години. Отначало тя беше просто част от групичката им, единственото друго дете, което бе допуснато да участва в предишните момчешки игри за двама. Тримата станаха неразделни. След това Хана постепенно се превърна не само в приятел, но и в заместител на сестра и момчетата се заклеха да я закрилят. Итън не можеше да определи в кой точно ден тя бе престанала да бъде просто приятел и просто сестра и бе се превърнала и за двамата с Дъни в… любима.

Дъни беше луд по Хана, но я загуби. Итън беше не само луд по Хана, но я обичаше с цялото си сърце, спечели любовта й и се ожени за нея.

Дванайсет години двамата с Дъни не бяха си казали нито дума, чак до нощта, когато Хана почина в същата тази болница.

Итън остави съсипаната песен на Шерил Кроу в асансьора и тръгна по широк, ярко осветен коридор с боядисани в бяло бетонни стени. Вместо фалшивата музика единственият звук идеше от тихото, но автентично бръмчене на флуоресцентните лампи на тавана.

Двойни врати с квадратни прозорци водеха към приемната на градинското помещение.

Зад старо бюро вътре седеше четирийсетгодишен мъж с надупчено от акне лице, облечен в зелената униформа на болничен служител. На бюрото стоеше табелка с името му: ВИН ТОЛЕДАНО. Той вдигна поглед от евтиното издание на книга, на чиято корица се виждаше отблъскващ труп.

Итън го попита как е и служителят отвърна, че е жив и значи е добре. Сетне Итън рече:

— Преди малко повече от час са ви докарали Дънкан Уислър от седмия етаж.

— Сложих го на студено — потвърди Толедано. — Не мога да го предам на погребално бюро. Трябва да мине първо през съдебните лекари, защото е жертва на убийство.

В помещението имаше само един стол за посетители. Подлежащите на разваляне трупове обикновено експедитивно се изпращаха където трябва и чакалнята не се нуждаеше от удобства и изпомачкани стари списания.

— Аз не съм от погребалното бюро — каза Итън. — Приятел съм на мъртвеца. Не бях тук, когато е починал.

— Съжалявам, но не мога да ви разреша да го видите сега.

Седнал на стола за посетители, Итън отвърна:

— Да, знам.

За да не могат адвокатите от защитата да отхвърлят резултатите от аутопсията в съда, бе установен строг ред на отговорност за опазването на трупа, така че никой външен човек да няма достъп до него.

— Той няма близки и аз съм изпълнител на завещанието му — обясни Итън. — Така че ако съм необходим за разпознаването на трупа, предпочитам това да стане тук, отколкото по-късно в градската морга.

Толедано остави книгата си и въздъхна.

— Приятелят ми от детинство миналата година го изхвърлиха от кола, хвърчаща със скорост сто и петдесет километра в час. Много е тежко да загубиш приятел като млад.

Итън не можеше да се престори на опечален, но бе доволен да се включи във всеки разговор, който би отвлякъл вниманието му от Ролф Рейнърд.