Дийн Кунц - Лицето

— Отдавна вече не бяхме близки. Не си говорихме дванайсет години и през следващите пет сме се виждали само три пъти.

— Но ви е направил изпълнител на завещанието си?

— Иди го разбери. Научих за това чак след като Дъни бе изкарал два дни в реанимацията тук. Обади ми се адвокатът му и ми каза, че не само съм изпълнител на завещанието му, ако умре, ами съм и упълномощен да го представлявам по всякакви въпроси и да вземам решения, свързани с лечението му.

— Трябва да е останало нещо от приятелството ви.

— Нищо — поклати Итън глава.

— Трябва да е останало нещо — настоя Вин Толедано. — Приятелствата от детинство остават за цял живот. Може да не се виждате с години, но като се срещнете, все едно не е минало никакво време.

— С нас не беше така — възрази Итън, макар че знаеше, че връзката между тях с Дъни беше Хана и любовта им към нея. За да смени темата на разговор, той попита:

— Как стана така, че приятелят ти го изхвърлиха от кола, хвърчаща със сто и петдесет километра в час?

— Той беше много готин, но много често не си използваше главата.

— Не е единствен.

— Отишъл в един бар, видял три разкошни мацки без мъжка компания и решил да си опита късмета. И трите му се сложили и му предложили да се приберат с него вкъщи, а той решил, че е мъжествен като Брад Пит и те умират за групов секс с него.

— Но всъщност са искали да го ограбят — предположи Итън.

— По-лошо. Той си оставил колата и се качил в тяхната. Две от мацките започнали да го обработват и да го разсъбличат на задната седалка, после го изхвърлили за кеф.

— На градус ли са били?

— Може да са били, може да не са били — отвърна Толедано. — После се разбра, че са го правили два пъти преди това. Този път ги хванаха.

— Тези дни гледах един стар филм по телевизията — рече Итън. — С Франки Ейвълън и Анет Фуничело. Забава на плажа. Жените са били съвсем различни в онези времена.

— Не само жените. Никой не е станал по-добър от средата на шейсетте насам. Съжалявам, че не съм се родил трийсет години по-рано. А как е пострадал твоят приятел?

— Четирима мъже решили, че ги е измамил с пари, понатупали го, вързали ръцете му зад гърба, натопили главата му в тоалетната чиния и го държали там толкова дълго, че това му причинило мозъчно увреждане.

— О, каква гадост!

— Не е по Агата Кристи — съгласи се Итън.

— Но щом се занимаваш с всичко това, значи наистина е останало нещо от приятелството ви. Никой не може да бъде накаран да изпълнява нечие завещание, ако не иска.

Двама носачи от отделението на съдебните лекари бутнаха двойните врати и влязоха в приемната на градинското помещение.

Единият беше висок, около петдесетгодишен, и очевидно много горд, че си е запазил косата. Той я носеше сресана назад, на висока сложна прическа, до такава степен достойна за Мадам Помпадур, че й липсваха само панделките.

Итън познаваше партньора на Помпо. Хосе Рамирес беше набит американец от мексикански произход, късоглед и усмихнат замечтано като коала.

Хосе живееше за жена си и четирите си деца. Докато Помпо се занимаваше с формулярите, Итън помоли Хосе да му покаже последните снимки на Мария и децата, които носеше в портфейла си.

След приключването на формалностите Толедано ги преведе през една вътрешна врата в градинското помещение. Вместо с линолеум, както в рецепцията, подът тук беше покрит с бели керамични плочки с много тесни фуги помежду им, за да може лесно да се дезинфекцира, в случай че бъде замърсен с телесни течности.

Макар че бе филтриран постоянно, студеният въздух намирисваше леко, но неприятно. Когато умират, повечето хора не миришат на шампоан, сапун и парфюм.

В четирите стандартни камери от неръждаема стомана може би имаше трупове, но два трупа върху носилки на колела веднага се набиваха на очи. И двата бяха покрити с чаршафи.

Имаше и трета количка, която беше празна, с провиснал от нея чаршаф. Толедано се отправи към нея с израз на недоумение.

— Това беше неговата количка. Той беше тук.

Мръщейки се от объркване, Толедано повдигна чаршафите от лицата на другите два трупа. Нито един от тях не беше Дъни Уислър.

Една по една той отвори четирите стоманени камери. Бяха празни.

Тъй като болницата изпращаше голямата част от пациентите си вкъщи, вместо в погребалното бюро, това градинско помещение беше малко в сравнение с градската морга. Всички възможни места, където можеше да се скрие труп, вече бяха огледани.