Дийн Кунц - Лицето

— Хората просто го заливат с пари!

— Никога няма да му се наложи да търси преоценени стоки.

Когато сервитьорката се приближи до масата им, Итън си поръча сьомга по марокански с кускус и студен чай.

Поръчката на Хазарт беше толкова голяма, че моливът на сервитьорката се изтъпи: сух таратор, хайвер от нахут и сусамено семе, сарми с лозови листа, турски питки, мароканска морска яхния…

— Моля, също и две бутилки оранжина.

— Единственият човек, когото съм виждал да яде толкова много — подразни го Итън, — беше една балерина, страдаща от булимия. Тя тичаше в тоалетната да повръща след всяка чиния.

— Аз само опитвам и никога не си обличам пачка. — Хазарт сряза последното кюфте от мезето. — Та що за тъп задник е великият Чан?

Заглушаващият шум от останалите разговори в ресторанта подсигуряваше на Итън и Хазарт почти същата защита срещу подслушване, както ако се намираха на самотен пустинен хълм.

— Не можеш да го мразиш — отвърна Итън.

— Това ли ти е най-големият комплимент за него?

— Работата е там, че в действителност той няма въздействието, което има от екрана. Не събужда никакви чувства, били те положителни или отрицателни.

Хазарт лапна половин кюфте и измънка от задоволство.

— Значи има вид, но няма съдържание.

— Не е съвсем така. Просто е ужасно… постен. Щедър е към персонала си. Не е арогантен. Но има… някаква безтегловност в него. Не се замисля как се отнася към хората, дори към собствения си син, но безразличието му не е злонамерено. Той не е преднамерено лош човек.

— При тези пари и това обожание човек очаква чудовище.

— Не е такъв случаят при него. При него…

Итън млъкна и се замисли. През месеците, в които беше работил за Манхайм, той не бе говорил толкова дълго, нито толкова откровено за него пред никого.

Двамата с Хазарт бяха работили заедно под куршумите и бяха разчитали един на друг при смъртна опасност. Той можеше да каже какво мисли, без да се страхува, че думите му ще се разчуят.

Пред такава сигурна публика той искаше да опише Лицето не само възможно най-откровено, но и проницателно. Докато обясняваше на Хазарт що за човек е Манхайм, той се надяваше да обясни по-пълно същността на актьора и на себе си.

Сервитьорката донесе студения чай и оранжините и чак тогава Итън продължи:

— Той е самовглъбен, но не по начина, типичен за кинозвездите, не така, че да изглежда себичен. Изглежда, че парите го блазнят, но ми се струва, че не го интересува какво другите мислят за него, нито пък славата. Действително е самовглъбен, напълно, но… все едно е изпаднал в състояние на медитация според учението на дзенбудизма.

— На дзенбудизма?

— Точно така. Сякаш смисълът на живота му е във връзката му с природата, с Космоса, но не и с други хора. Той винаги изглежда като изпаднал в полумедитативно състояние, частично отнесен подобно на някой псевдойога, който се прави, че не е от този свят, само че при него това е искрено. Ако той се вглъбява постоянно във Вселената, това му дава сигурност, че и тя се вглъбява в него, че очарованието им е взаимно.

Хазарт приключи с последното кюфте и рече:

— Спенсър Трейси, Кларк Гейбъл, Джими Стюарт, Богарт и те ли са витаели в облаците, без никой да ги разбере, или в онези дни кинозвездите са били истински мъже, стъпили здраво на земята?

— И днес има истински хора в тези среди. Познавам Джоди Фостър и Сандра Бълок. Те ми се виждат истински.

— И знаят как да побеждават — добави Хазарт.

Наложи се две сервитьорки да донесат храната.

Хазарт се усмихваше и кимаше при поставянето на всяко блюдо пред него.

— Браво, браво. Много добре. Чудесно. Отлично.

Споменът за куршума в корема му разваляше апетита на Итън. Той чоплеше в чинията си със сьомга по марокански с кускус и отлагаше повдигането на въпроса за Ролф Рейнърд.

— Каза, че си стъпил с един крак на шията на някакъв мръсник. Какъв е случаят?

— Двайсет и две годишна хубава блондинка удушена и хвърлена в басейна на пречиствателна станция. Наричаме случая Блондинката в басейна .

Всички полицаи, които работят в отдела за убийства, се променят завинаги покрай службата си. Жертвите ги преследват също така тихо и безотказно, както спирохетите пръскат отрова в кръвта.

Хуморът е най-добрата и често единствената защита срещу ужаса. Още при започване на разследването всяко убийство получава смешен прякор, който после се използва при вътрешните разговори в отдела.

Началството никога няма да попита „Как върви случаят с убийството на Ермитруд Потълсби?“. Въпросът винаги ще е „Има ли нещо ново с Блондинката в басейна ?“.