Ернст Мулдашев - В обятията на Шамбала

С него вървяхме веднъж по Манежния площад в Москва, порядъчно пийнали. Разбира се, говорехме за живота. Весело си говорехме. Помня, че го разпитвах как в Япония мъжете ухажват жените, като го помолих да наблегне на своя личен опит.

— Ти какво, Мулдашев-сан? — ококори се Кондо-сан. — Аз вече… вече съм остарял.

— Какво? — попитах аз.

— Вече съм остарял — повтори той, като сбърка „остарял“ с „поостарял“.

Помня, че ми стана мъчно. Ето и сега ми се струва, че аз вероятно също съм „остарял“, но кой знае…

Скоро се появиха населени места, в които спирахме, за да хапнем. Наблюдавах как Рафаел Юсупов пие чай, оценявайки с целия си вид качеството на напитката. Любувах се как Равил Мирхайдаров простодушно „смучи“ от гърлото на бутилката бира. Внимателно следях Сергей Селиверстов, който изпиваше всяка напитка на една-две глътки и веднага започваше да пише върху коленете си, опитвайки се вероятно да навакса пропуснатото в личния си дневник.

На границата с Непал спряхме и чакахме дълго. Започнахме да се притесняваме, че китайците няма да ни пуснат в Непал, откъдето ни предстоеше да излетим за Русия. Но скоро се появиха Лан-Вин-Е и Тату и ни предложиха да пийнем. Китайската водка беше ужасна и невероятно ароматна — струваше ми се, че миризмата й се е просмукала в нас.

И в този момент Лан-Вин-Е, вече пиян, запя на руски „Выходила на берег Катюша…“ И започна да си спомня годините, прекарани в Московския държавен университет, почти без акцент произнасяйки руските думи.

Ние всички се усмихвахме приветливо.

Когато пресякохме границата с Непал и автобусът ни докара до равнината, Селиверстов въздъхна:

— Ох! Колко е гъст въздухът! Ако си поема дълбоко въздух, може да ми се пръснат дробовете. Това не ви е Вечният континент!

В столицата на Непал беше горещо и влажно. Ходехме по шорти и понякога поглеждахме своите кльощави и натъртени крака. Стомахът ми с всеки изминал ден ме болеше все по-слабо. А аз гледах цивилизацията със съвсем други, малко чужди очи.

Приблизително на 2 часа се раздаваше нечий глас, най-често на Рафаел Гаязович Юсупов:

— Е, момчета, да похапнем, а!?

И ние отново отивахме в някое евтино ресторантче, за да хапнем. Докато поглъщах храната, с удоволствие наблюдавах лицата на момчетата. Не, те не просто се радваха на изобилието на храна — радваха се, че са успели да издържат тежките и, бих казал, смъртоносни изпитания, и да видят легендарния Град на боговете или Града на живота. Както и да разберат твърде много неща в този живот. А Лицето на Рафаел Юсупов просто сияеше.

Скоро самолетът ни кацна в Москва.

На летище Шереметиево-2 Сергей Селиверстов се просълзи, коленичи и целуна гранитния под:

— Земя! Руска земя!

На изхода видяхме нашите приятели, дошли да ни посрещнат: Ирина Казмина, Татяна Драпеко и Юрий Василиев. Прегърнахме се, качихме се в колата, пристигнахме в дома на Ирина Казмина и празнувахме, празнувахме, празнувахме.

Аз се опитвах да разказвам нещо, но все не се получаваше — тук всичко ми изглеждаше някак си чуждо. И само топлите очи на приятелите ме връщаха към живота. Колкото и странно да е, все още бях там, в Града на боговете.

След това самолетът ни докара в родната Уфа.

Пак ни посрещнаха, подадоха ни по чаша водка и ние вдигнахме невъобразим шум, дрънкайки глупости. За Града на боговете говорихме малко — темата беше твърде свята.

Колата спря пред входа на моя дом. Вкъщи ме чакаше жена ми — Татяна.

Излизайки от колата, спрях за миг. Спомних си, че Таня се беше научила да спи два пъти дневно. Тя имаше прекрасна нервна система, никога не страдаше от безсъние. След като се прибереше от работа около седем вечерта, пиеше чай и лягаше да спи до 11–12, след което ставаше и приготвяше вечеря, защото знаеше, че нейното момче е работяга и ще се прибере към три през нощта (тъй като той, за съжаление, е сова) и ще поиска да хапне. А на този обречен работяга няма да му бъде вкусно да сърба чорбата сам, прегърнал котарака.

Таня винаги ме чакаше и ние като нормално семейство вечеряхме заедно в три през нощта. Предлагах: „Е, Таня, да налея ли по чашка?“ и сърбах чорбата. Изяждах лакомо и нейните кюфтета, като не забравях в края на вечерята, заемайки важната поза на татарски съпруг, да произнеса: „Хайде, Таня, прибери чиниите… моля те“.

След това пиехме чай, разбира се, с пирог, който, честно казано, не обичам много, но го ям от чувство на патриотизъм. Другите хора (когато си нося на работа), опитвайки домашния пирог, издават един и същ звук „м-м-м“ и казват: „Какво тесто!“