Ернст Мулдашев - В обятията на Шамбала

— Хайде, хайде, Мулдашев, давай напред! — повтарях си, като си заповядвах да вървя. — Жив си! Давай, давай!

Упорито привел глава, крачех напред.

— Върви по-бързо, по-бързо! Скоро ще се стъмни — повтарях си неведнъж и дваж. Започна да се свечерява. Оставаха ми още пет километра. Не бях сигурен, че вървя точно по пътя. А трябваше да намеря мястото, където ме чакаха Тату и Лан-Вин-Е. Длъжен бях да изляза точно там. Имах опит в ориентирането с компас, но сега ми се виеше свят и изобщо не можех да се съсредоточа.

Внезапно ми стана страшно. Спрях се. Стори ми се, че чувам някакви звуци.

— У-у-у-у! — разнесе се в далечината.

— Кучета! Диви кучета! — продумах тихо. — Смъртта ме преследва!

— У-у-у-у-у! — разнесе се в отговор, но вече по-близо. Скоро видях кучетата. Те пъргаво пресякоха пътя ми и спряха встрани, оглеждайки ме с любопитство. Бяха пет.

— Смъртта ме преследва! — прошепнах пак.

Приведох се и тръгнах право срещу кучетата, като се отклоних от правилната посока.

— За кой ли път смъртта ме преследва! И сега няма да ме победиш! Няма да ти се дам! Няма да ти се дам! — твърдях заинатен. — Хайде се бием! Хей, кучета, елате насам! Нападайте! Да видим кой е по-силният!

Кучетата изглежда се стреснаха, че не се страхувам от тях. Разтичаха се наоколо и дори се разделиха на две групи. Най-важното беше да не се страхувам! Страхът привлича смъртта! Едното от тях зави на висок глас. Останалите му отговориха в хор. После се скупчиха и внезапно се хвърлиха срещу мен. За миг загубих самообладание, но бързо измъкнах ножа и тръгнах срещу тях. Те не ме плашеха, защото не се страхувах от смъртта. Просто исках да си премеря силите с изчадията на дявола, та да видим кой ще излезе победител. Жадувах този бой! Не изпитвах никакъв страх. Само жажда да се бия.

На трийсет-четирийсет метра от мен кучетата спряха и започнаха да ръмжат.

— Р-р-р-р-р — започнах да ги дразня, като продължих да вървя към тях.

— У-а! — нададе вой едното от тях.

Останалите замлъкнаха. Внезапно най-едрото — сигурно водачът им, изтича встрани, а след него се юрна и цялата глутница. Втресе ме. Определих посоката и тръгнах напред с опустошена душа. Беше се стъмнило. „Надвих смъртта, защото не се изплаших от нея“, помислих си уморено. Продължих да крача в тъмнината. Само понякога отстрани се чуваше гадният вой „У-у-у-у!“.

След малко видях светлината от фаровете. Тату и Лан-Вин-Е бяха включили фаровете! Лан-Вин-Е ме посрещна с възторжен вик.

— Мен, мен, мен.

Като стигнах до китаеца, го прегърнах. Той сърдечно се взря в очите ми. Тату го отмести и също ме прегърна. Лан-Вин-Е включи светлината вътре в колата, измъкна манерката и я протегна към мен заедно с чашката.

— Пен! — каза той.

Разбрах го и отпих яко направо от нея. После им върнах манерката. Те с удоволствие изгълтаха останалия спирт.

— Благодаря ви, момчета! — казах на руски. Те нищо не разбраха.

После стигнахме до лагера, като на няколко пъти бъркахме посоката. Сънените лица на нашите другари се подадоха от палатките. Сергей Селиверстов попита:

— Как си, шефе!? Ела да хапнеш, остана доста от кашата…

След като се събудих на сутринта, първо се измих и преоблякох. После се отдалечих встрани и седнах на тибетската земя. Тя беше студена, но уютна. „Смъртта все пак ме подмина!“, помислих си някак равнодушно. Лан-Вин-Е и Тату се приближиха към мен.

— Сред китайците няма страхливци — заяви Лан-Вин-Е.

— Една велика нация не може да се състои от страхливци — кимнах и аз. После се изправих и прошепнах: — Благодаря ти, добри Черни ангеле!

Вече можехме да потегляме за вкъщи.

Събрахме си нещата и ги натоварихме в колата. Сергей Анатолиевич Селиверстов се забави край яка.

— Толкова се привързах към него, шефе, че ми е трудно да тръгна!

Животното триеше с муцуната си хлътналия му корем.

— Е, добре, стига сантименталности! Потегляме!

Качихме се в джипа и поехме по обратния път. Лан-Вин-Е беше много доволен — прибираше се вкъщи. Тату тъгуваше. Равил често и неуместно се смееше. Сергей, елегантно поглаждайки слепоочието си, гледаше непрекъснато към небето. А мен ме болеше стомахът, но не много силно.

Кайлас беше забулен в облаци. Не се виждаше. А толкова ми се искаше да му махна с ръка.

— Тату! Лан-Вин-Е! Хайде да отидем до подножието на планината, откъдето започва Градът на боговете. Ще заобиколим с около двайсет километра, но какво от това! — предложих аз.