Ернст Мулдашев: В обятията на Шамбала

Всички се съгласиха.

Стигнахме до подножието на планината и спряхме. „Като по поръчка“ падна мъгла и ни обгърна с бяла пелена.

Излязох от колата и тръгнах към планината. Равил пое след мен. По някое време коленичих и прокарах длан по каменистата повърхност. Тя ми се стори много-много близка. Погледнах нагоре и видях само бялата мъгла. След това сведох глава, сведох я пред Града на боговете. Равил ме е фотографирал точно тъй… в мъглата… с наведена глава.

Качихме се отново в колата и потеглихме. Моторът бучеше равномерно. Затворих очи и се унесох в дрямка. Не обръщах внимание на тъпата болка в стомаха.

— Ур-р-ур-р-ур-р — бучеше моторът.

А се спеше толкова сладко-сладко. Рамото на Сергей беше уютно, макар и твърдо. То сякаш обгръщаше главата ми от всички страни и ме приспиваше. И изведнъж сред грохота на мотора като че ли различих някакви звуци. Те се усилваха и скоро се превърнаха в мелодия, сякаш пееше Сергей.

Нани-нани-на, всички хора спят през нощта. Нани-нани-на, утре ще бъде ден отново. През деня се уморихме много, да кажем на всички: „Лека нощ“. Затваряй очички, нани-нани-на…

Навярно в съня си съм хлипал и дори съм подмокрил рамото на Сергей. Но аз спях, сладко спях, спях с чувството за изпълнен дълг, който, разбира се, си бях измислил сам. Без да зная защо, бях си измислил именно този мой дълг тук, в Тибет.

Насън си спомних една своя особеност — да заспивам, където ми падне. Присъни ми се примата от Уфимския драматичен театър — актрисата Тансулпан Бабичева, която веднъж ме покани на премиера, където играеше главната роля. Аз, разбира се, веднага заспах в креслото, похърквайки сладко. Спектакълът свърши и аз, свеж като краставичка, разпалено изразих възторга си играта й.

— О, колко противно ми беше, докато ти къртеше в креслото — каза ми тя тогава.

Но сега аз спях не „където ми падне“, а най-легално, опрян на рамото на Сергей. По-нататък в съня ми се прокрадна един индийски етюд от моето минало. През 1996 г. с Венер Гафаров и Сергей Селиверстов направихме хирургическа обиколка в няколко индийски градове, като я съчетахме с началото на нашата първа хималайска експедиция. Изнасяхме лекции пред местните очни лекари и правехме показни операции. Лекциите обаче винаги се съпровождаха от пищна церемония по моето представяне — настаняваха ме на отделен стол, задължително ме украсяваха с венец от силно ухаещи жълти цветя и на смесица от английски и хинди около 40 минути говореха за мен такива думи, че дори от откъслечните английски фрази можеше да се разбере, че неговото посещение (тоест моето) в този град трябва да се приема най-малкото като „светъл лъч в тъмното царство“. Такива са индийските традиции.

Докато слушах захаросаните речи, аз се чувствах, разбира се, като пълен идиот. А да се чувстваш твърде дълго идиот, повярвайте ми, е трудно! Затова волю-неволю заспивах, но продължавах да „облагородявам“ със своя важен вид индийската общественост. В редките моменти, когато отварях очи и поглеждах към залата, забелязвах своите приятели Венер и Сергей, които с всички сили се опитваха да ми внушат, че не бива да спя и широко отваряха очите си, като понякога си помагаха с пръсти. Аз им кимах, изразявайки своето съгласие, но лицата им с широко отворените очи отново се размиваха в мъглата и се появяваха пак в същия вид, но вече насън.

А когато процедурата по представянето ми завършваше, неизвестно как веднага вирвах глава и създавах впечатлението, че у нас, в Русия, точно така е прието да слушаш. Въздишка на облекчение озаряваше лицата на Венер и Сергей.

Застанал на трибуната (с венеца, разбира се!) с микрофон в ръка, вече окончателно се пробуждах и без да бъркам английската реч с руската, бойко произнасях: „Ladies and gentlemens! Dear colleagues!“. Винаги съм завиждал на моя приятел Рафик Талгатович Нагматулин (доктор на медицинските науки, професор, заместник-директор в нашия център), който притежава способността да не заспива в президиума. Той може да бодърства с часове, без да се нуждае от фалшиви очила, на които са нарисувани широко отворени очи.

Рамото на Сергей ми се стори не съвсем удобно. В полудрямката започнах да се намествам и най-сетне намерих по-удобно — върху гърдите му.

— Ох — въздъхнах със задоволство.

А колата се движеше напред, тананикайки приспивната песничка на пътя. По-късно в ръмженето се появиха басови нотки и в ушите ми зазвуча прекрасен валс от следвоенните години:

В градската градина свири духовата музика, и на танцовата площадка няма свободни места…