Ернст Мулдашев: В обятията на Шамбала

В съня си видях московския парк „Соколники“, през който преди години се връщах от някаква изложба. Помня, че тогава долових музиката на духовия оркестър, изпълняващ „В городском саду“. И направо през зелената площ се насочих към него. Малко след това стигнах до заградената с мрежа танцова площадка, на която свиреше духовият оркестър, чиито оркестранти бяха само белокоси старци. Но те свиреха с такова вдъхновение, а вятърът разрошваше побелелите им коси.

На дансинга танцуваше само една двойка: старичък полковник в униформа въртеше старица в старомодна рокля и обувки с износени дебели токове.

Стоях и гледах.

Представях си войната, която са преживели нашите бащи и ми се стори, че те дори са воювали тържествено, защото думата родина винаги звучи тържествено. А този полковник, който не беше загубил осанката си на военен, така въртеше своето някогашно момиче, така го въртеше…

Прониза ме чувството за най-дълбока несправедливост, че хората стареят. Но разбирах, че Бог е решил да направи така. Нали злите хора, които са толкова много, нямат право да живеят твърде дълго и трябва да се пречистят на онзи свят. Само че те увличат в бездната на смъртта и другите — добрите, които — също както и злите — трябва да побелеят и да си спомнят онези години, когато е тържествувала младата любов. За да почувстват изведнъж в новия си живот, изправяйки се пред друг човек с различен облик, че той с нещо им е скъп и близък, без да разбират, че това е тяхната любов… любовта от онзи живот.

Стоях, несъзнателно стиснал телената мрежа на оградата. А валсът все още въртеше и въртеше прекрасната побеляла двойка.

„Смъртта не е страшна, страшна е раздялата! Колкото по-дълго живеят хората или колкото по-дълго дружат, толкова по-близки и скъпи си стават. Старите приятели не се сменят“, въртеше се в главата ми. Помня, че тогава пред погледа ми преминаха образите на моите стари приятели, с които животът ме беше разделил — някаква топла и добра енергия обгръщаше всеки от тях.

Почувствах, че се смъквам от гърдите на Селиверстов.

— Спи! Спи! — каза той.

Много ми се спеше, много. Разбирах, че сънят е естествена защитна реакция, появила се след стреса, който преживяхме в Града на боговете, където животът и смъртта са слети в едно.

Усещах, че съм жив, тъй като парещата болка в стомаха не стихваше. Сигурно съм се изцапал там, на „мястото“, където трябва да си друг… по-чист… значително по-чист!

Разбирах, че с болката от мен излиза цялата мръсотия на баналния живот, с която толкова сме свикнали и която смятаме за нормална. А толкова исках да видя искрящите очи на всички хора. Но знаех, че човешките очи искрят много рядко… засега.

Болката се усили. Помолих да спрат колата и слязох.

Отдалечих се на няколко метра по пясъчния хълм и застанах полуизправен. Безнадеждно си помислих: „Къде да отида! Трябва да търпя! Затова пък мръсотията ще излезе с болката! Ако хората не боледуваха, съвсем биха се самозабравили. В свръх помийна яма щяхме да живеем! Нека да е жестоко, но хората трябва да боледуват, да понасят болка, защото тя е отзвук от мръсотията, от която се освобождава душата. И нека да боли. Да, нека боли — колкото по-силно, толкова по-чист ще станеш!“

От тези мисли сякаш ми стана по-леко. Изведнъж трепнах — ами ако съвсем силно ме „пречистят“, как ще живея в нашия свят?

И си казах: „Оптимистите решават всичко в този живот. А вечно недоволните песимисти, които красиво поклащат глави, наслаждавайки се на отрицателните страни в живота, те само дърпат обществото надолу, като се примиряват с мръсотията. Човек не бива да мърмори! И независимо от всичко, макар и за миг, трябва да съумее да се отрече от «мръсния живот», да погледне света с детски очи и да види например в същия човек, в когото съзира потенциален предател, светъл и чист човек, дори и ако това не е така. Наслаждението от мръсните закони само те въвлича в мръсотията!

А оптимистите, тези нелепи оптимисти, критикувани и поучавани от всезнайковците-песимисти, но имащи смелостта по детски розово да гледат на живота, решават всичко в него, защото го виждат в бъдещето, розовото бъдеще, по-доброто бъдеще, прекрасното бъдеще — онова бъдеще, което е нарисувал за всички нас Бог — най-великият оптимист. Без този божествен оптимизъм нямаше да ни има и нас — хората. Именно историческите песимисти ни завлякоха в бездната на световните катастрофи и потопи, защото те се ровеха, разсъдливо се ровеха в «мръсното бельо». А бельото винаги трябва да бъде изпрано и чисто като… детските очи.