Ернст Мулдашев - В обятията на Шамбала

Какво представлява Шантамани? Най-вероятно е програмата за създаване и оформяне на телесния човек, записана в нещо като… каменен файл. Главният файл се намира в Малкия Кайлас, а осемте парченца са програмите на осемте етапа за оформянето на новия човек, възроден след Всемирния потоп.

Студът почти ме беше преборил. Прииска ми се да изляза от водата, но неизвестно защо се уплаших. Тя ми се стори мой защитник. Защо обаче в каменните тела трябва да се съхраняват отломъците от камъка Шантамани? Нима той не е изпълнил вече своята роля?

— Най-вероятно на Земята трябва да бъде създаден друг нов човек! — възкликнах на глас. Все още не знаех, че новият човек вече е създаден. При това в противовес на нас — хората, затънали в дребнави дрязги.

Направих крачка напред. Стана по-дълбоко. След още една крачка попаднах в яма и водата стигна до кръста ми. Погледнах надолу към бълбукащата около мен река. Беше съвсем бистра и някак си весела. „Странно, че на подобно зловещо място водата е толкова весела. Тя е живо същество и сигурно знае къде тече — помислих си. — Не се страхува обаче, не се ядосва, преминавайки през праговете, не изпада в истерия, пропадайки във водопади, не умира, превръщайки се в блато, а тук тече като гальовна и уютна рекичка, която се радва на живота. Тече през зловещото място, от което толкова се страхуват хората, затънали в…“

Придвижих краката си. Прииска ми се да поседна, но се изплаших, че ще намокря картите и експедиционния дневник, заврени по джобовете и раницата.

Вече не ми беше студено. Не. Просто ми беше хубаво… заедно с водата. Стори ми се дори, че нейното настроение ме е заразило. Вече вярвах, че тя също е живо същество, както и ние — хората. И тя е Божие създание, но със сигурност по-чисто от нас… Водата сигурно вече е преминала онези еволюционни етапи, когато злобата я е преизпълвала. И е разбрала, че основна опора в живота е Чистата душа… Нейната водна Чиста душа. Потупах с длан по повърхността й.

— Шляп, шляп, шляп — разнесе се наоколо. Потупах отново.

— Шляп, шляп!

Усмихнах се. Прекарах мократа си длан по изпръхналото си лице. То ми се стори по човешки грапаво. „Водата не се страхува от Гладния дявол, защото е чиста — хрумна ми. — И хората не биха се страхували, ако бяха…“

Направих още няколко крачки и излязох на противоположния бряг. От мен течеше обилно, а не ми се искаше да се разделям с водата. Пристъпих с вдървените си крака и видях съвсем наблизо статуите на вкаменените хора.

— Шантамани! — прошепнах. — Легендарният камък! Каменната програма на живота!

Водата вече ме беше изоставила и вихър от съмнения изпълни душата ми. Дали съм достоен да се приближа към отломъците от легендарния камък? Нали съм само плод на онази „каменна програма“. Мога ли да си го позволя?

Направих нелепо движение с ръката, сякаш пошляпвах по вода. Обаче не чух никакъв звук. „Моите не особено чисти биополета… моите банални човешки биополета, попили от обкръжението и злоба, и необходимостта да се приспособявам към мръсотията и към всичко, с което диша нашето човечество, проникнати дори от духа на Америка и камбанния звън на долара, могат да нарушат и дори да изтрият програмата на живота в каменния файл!“, възкликнах наум.

Осъзнах, че нямам право да се приближавам. Стана ми тъжно. Толкова ми се искаше напук на цялото човешко общество да бъда чист! Разбирах, че не е възможно. Дори и моите руско-татарско-украински корени бяха повлияни от далечната Америка посредством общочовешкото биополе! Искаше ми се да бъда чист. Много ми се искаше. Като… водата. Главата ми клюмна. Изправих се с усилие на волята, разперих ръце и извиках силно:

— Благодаря ти, скъпи Черни ангеле! Благодаря ти, че охраняваш отломъците от легендарния камък Шантамани, каменната програма за сътворяването и оформянето на земния човек! Благодаря ти, че не допускаш тук хората, като им показваш наяве колко струват техните стаени мисли, които могат да разрушат каменната програма на човешкия живот! Благодаря ти, ангеле. Само лошите хора напразно те наричат Гладен дявол! Благодаря ти, добри Черни ангеле! Благодаря ти за твоята мисия — да опазваш изворите на телесния човек!

Стори ми се, че ангелът ме чу. Но не го виждах. Той обаче сигурно ме виждаше и дори ме прикриваше с черните си крила. Не го усещах, не можех да докосна ангелското му тяло. А толкова ми се искаше да си поговоря с него! Животът обаче ни бе разпределил в различни материални сфери на съзиданието. Не можехме, а и нямахме правото да общуваме. Можехме само да мислим един за друг.