Ернст Мулдашев - В обятията на Шамбала

Вече разбирах, че главният камък Шантамани се намира в непристъпната пирамида на Малкия Кайлас, съградена върху три каменни стълба с височина над 600 метра, където могат да стигнат само ангелите. Странните комини, стърчащи от скалите подобно на перископи, сякаш наблюдават тази светиня откъм загадъчните подземия на Кайлас, за да не допуснат нещо да наруши спокойствието на онова място, където е записана програмата на живота на Земята.

— Градът на боговете е бил издигнат според програмата, закодирана в главния камък Шантамани! — едва прошепнах с напуканите си устни. И добавих: — Градът на боговете е Градът на живота!

Все още не разбирах смисъла на тези думи. Трябваше да изминат години, за да го приема в душата си и да изпитам огромен възторг от великия разум на Шамбала и на Създателя.

— А на базата на програмите в осемте отломъка е бил построен легендарният тибетски Вавилон — люлката на земното човечество — прошепнах отново. — Но защо все пак каменните програми са били осем, а не една? Може би периодът на адаптиране към земния живот е продължил прекалено дълго. Изглежда Шамбала го е разделила на осем етапа, всеки от които е имал своя програма в отделен каменен файл. Щом програмата на първия се е осъществявала, се е появявал… онзи човек, поемал е приключилата програма и я е скривал за потомците във вкамененото си тяло. След реализирането на програмата за втория етап същият човек се е появявал отново. И така осем пъти, докато роденото в Тибет човечество не пуснало яки корени по цялата планета.

Направих още няколко крачки към вкаменените тела, в които според мен се намираха отломъците от камъка Шантамани. Внезапно нещо ме накара да се спра. Всичко съкровено, намиращо се на Земята, има минимум двойно ниво на защита. Ако главният камък Шантамани се намира в напълно непристъпно място — в пирамидата на Малкия Кайлас, а и под бдителния поглед на хората от подземията на Шамбала, то тези осем отломъка, здраво зазидани в каменните тела, се охраняват и от ангел… Силно ми се прииска да пообщувам с него. Нали не му желаех злото! Исках само да зная!

Стори ми се, че нещо ме чукна отгоре. Дори се приведох напред.

— Как не помислих за това! — възкликнах. — Моите биополета, просмукани от греховете на човечеството! Нима имам правото да се приближавам към свещените програми!? Не съм виновен само аз, че те не блестят с кристална чистота, а и хората, сред които живея!

Машинално пристъпих напред, въпреки че не ми се искаше да го правя. Рязка болка в стомаха ме прониза внезапно. Беше ужасна. Сгънат на две, повдигнах глава. Стори ми се, че едно от каменните изваяния ми рече:

— Махай се оттук!

Смених посоката. Все така прегънат, изминах няколко метра и спрях. Болката ме измъчваше. Останал без сили, паднах на земята и без да се стеснявам, заплаках. Плачех, въпреки че бях здрав мъж — майстор на спорта. Някак глупаво и нелепо запълзях на колене към водата. Разстоянието ми се стори дълго, макар да беше съвсем наблизо.

Най-сетне стигнах. По крайбрежните камъни допълзях до реката. Опитах се да се потопя напълно във водата, макар за целта да ми се наложи да разровя дъното с носа си. Започнах жадно да пия. Поглъщах тази кристалночиста и весела вода. Струваше ми се, че все не ми достига. Обзе ме неистовото желание да пия от кристалната й чистота.

Студената вода успокои болката. Но аз продължавах да лежа на брега и усещах как по главата ми се плискат вълни. От време на време обръщах главата си встрани и шляпах с буза по водата.

— Жив съм! — прошепнах.

Напих се с вода така, че нямаше място за повече. Вътре усещах само отглас от болката, но тя вече не ме измъчваше. Изправих се. Виеше ми се свят. Втрисаше ме от студ. Обърнах се, отново огледах вкаменените тела, после вдигнах глава нагоре и казах:

— Благодаря ти, мой добри Черни ангеле! Благодаря ти, че не ме пусна да продължа неразумно напред! Любопитството ми не струва толкова! А и аз не съм достоен…

После отново се обърнах към водата, приседнах, погалих я с длан и продумах:

— Благодаря ти, водичке, ти си съкровищница на чистотата! — полюшвайки се, преминах през реката и поех по обратния път.

Трябваше да измина още около десетина километра до колата. Залитах от слабост и се тресях от студ. Така минах няколко метра. После внезапно се обърнах, погледнах небето над вкаменените тела, усмихнах се и най-детински извиках:

— Довиждане, добри Черни ангеле!

Следвах посоката по компаса. Главата ми се въртеше и ме отклоняваше от правилния път. Понякога тръсках глава, като се опитвах да се съсредоточа, но напразно — вървях на зигзаг. Не изпитвах силна болка. Чувствах се обаче изтощен. Омекналите ми крака едва се подчиняваха.