Ернст Мулдашев - В обятията на Шамбала

Лан-Вин-Е демонстрираше с вида си, че е време да тръгваме. Аз също се изправих.

— Нима наистина ще отидете там? — намръщи се монахът.

— Ще ида — отвърнах аз.

— Идете сам — подхвърли той на прощаване.

Щом излязохме от манастира, аз се разколебах и отново се върнах при монаха.

— В коя посока да търся Мястото на гладния дявол? И колко километра са до него?

— Натам трябва да се върви… — махна с ръка той.

— По-точно! Ще ми се да определя азимута по компаса.

— Ето го там… ето го! Има около седемдесет километра. Път няма. Може да се стигне с кола, понеже хълмовете са с лек наклон. Ще се ориентирате по реката. На противоположния й бряг трябва да видите скали.

Тръгнахме.

— Не се цапайте! — подвикна след нас монахът.

Заедно с Тату и Лан-Вин-Е се насочихме към нашия лагер. Мислех за криволиците на съдбата си, която ме бе изградила като очен хирург, а после ме бе запратила в онези места, където приказката се преплита с реалността. Ето че и сега съдбата ме водеше към място, което в Тибет наричат омагьосано.

В лагера налях по малко спирт на Лан-Вин-Е и Тату. Чукнахме се и пийнахме.

— Утре ще тръгнете заедно с мен към Мястото на гладния дявол — заявих със заповеднически тон.

— Не, не! Никъде не тръгвам! — внезапно извика Лан-Вин-Е.

— Защо!? — строго го изгледах аз.

— Няма да ни стигне бензинът!

— Глупости! Имаме двоен запас от бензин.

— Не, бензинът ще свърши! — отново извика Лан-Вин-Е.

— Престани да дрънкаш глупости! — ударих с юмрук по коляното си. Лан-Вин-Е млъкна и извърна очи. Тату се наведе към мен и промълви:

— Страх го е да пътува до там. Смята, че със сигурност ще умре. Разказвали са му за това място. Разберете го, сър!

— Добре, ама защо приказва глупости? Аз ще отида сам! Само го моля да ме закара възможно най-близо. Кажи го на този страхливец!

Тату преведе.

— Не, не! — отново възрази Лан-Вин-Е.

Усетих, че търпението ми се изчерпва. Събрах нервите си в юмрук и казах:

— Добре! Ще заминем заедно с теб, Тату! Кажи му го!

Когато Тату преведе, Лан-Вин-Е отново извика:

— Не! Бензинът няма да стигне! А Тату няма право да кара колата.

— Бензин имаме достатъчно — почти на срички произнесох аз. — Ако не ме закарате, ще тръгна пеш. Не се съмнявайте, ще измина седемдесетте километра натам и обратно! А вие ще чакате тук, ще чакате дълго. Но дотогава ще падне сняг, реките ще излязат от коритата си…

Когато Тату преведе думите ми, Лан-Вин-Е закима с глава и почти прошепна:

— Няма да ни стигне бензинът…

— Никога не съм мислил, че представител на великата китайска нация може да бъде страхливец — прошепнах разпалено. — Тату, преведи!

Лан-Вин-Е почервеня като рак. Сви юмруци и стана. Аз също се изправих. Тик изкриви ъгълчето на устните му. Гледах го право в очите. Наведох се, повдигнах манерката със спирт, налях солидна доза в чашата и я подадох на Лан-Вин-Е. Той отблъсна ръката ми. Отпих от спирта. После долях и отново протегнах чашата на Лан-Вин-Е. Той отново отказа. Аз отпих.

Настъпи гробна тишина.

За трети път налях спирт в чашата и я протегнах на Лан-Вин-Е. Той я пое.

— Утре ще тръгнем по-рано. Вие с Тату ще останете на разстояние десет-двайсет километра от Мястото на гладния дявол, нататък ще продължа пеша. Сам. Вие ще ме чакате — казах аз с леден тон, който не търпеше никакви възражения.

Лан-Вин-Е продължаваше да държи чашата. Сипах и на него, и на себе си, и на Тату. Пръв вдигнах чашата си. След мен пи Тату, а после и Лан-Вин-Е. След това хапнахме китайска супичка. Вкусна беше. През нощта спах добре. Не ме болеше стомахът.

Сутринта Лан-Вин-Е обърна особено внимание на резервоара за бензин, след което огледа колата. Тримата се качихме и поехме. Бавно се придвижихме по безлюдната местност, като преодолявахме хълм след хълм. Скоро тя започна да се снишава и по вида й разбрах, че след десетина километра ще се озовем близо до реката.

Още на първото възвишение спрях колата, слязох, извадих бинокъла и погледнах напред. Сърцето ми се разтуптя. Точно на отсрещния бряг видях скалите, за които спомена монахът Тленнурпу.

— Ето го Мястото на гладния дявол! — прошепнах. — Намерих го! Най-сетне го намерих!

Помолих Тату и Лан-Вин-Е да слязат.

— Омагьосаното място е там — посочих с ръка. — Чакайте ме тук. Трябва да измина десетина километра натам и още толкова обратно. Когато се стъмни, включете фаровете. Ако не се върна, изчакайте още един ден, но не ме търсете.