Ернст Мулдашев - В обятията на Шамбала

След като още мъничко поумнях, започнах да различавам „божествената“ мисъл от човешката „гениална“ мисъл. „Божествената мисъл“ наистина сияеше, предизвикваше усещане за лекота и възторг поради своята безкрайна простота и оригиналност. „Гениалната човешка мисъл“ винаги беше утежнена с дълбоки съмнения. В крайна сметка престанах да бъда учен, а започнах да „изпросвам“ мисли от Бога и дори схванах „принципа на изпросване“ — да се мисли, да се мисли, постоянно да се мисли по темата на изследването, а не да се врънка безволево с надеждата, че Властелинът на света на мислите ще усети напъването и ще помогне. Ето така живея сега — като роб на Бога, но се гордея, защото разбирам, че Той ме е създал.

— Дан, лин, ве! — събуди се Лан-Вин-Е.

— Ох! — въздъхнах неволно.

— Какво каза той? — Лан-Вин-Е попита преводача, като ме посочи с пръст.

— „Ох“ се превежда като „добро утро“ — изтърсих аз.

Тату преведе. Лан-Вин-Е се усмихна. Стана ми ясно, че разговорът ни скоро ще бъде прекъснат, затова бързо зададох поредния си въпрос:

— Онзи човек, чието тяло се е вкаменявало осем пъти, обикновен ли е бил или голям човек?

— Не знам. Но статуите са големи.

Помислих си, че може би гигантите в Египет не са просто статуи, а вкаменени тела на хора от паралелните светове. Отивайки в родния си свят, те са оставили телата си тук, в чуждия свят, като са ги консервирали чрез сомати и са подготвили всички предпоставки за минерализирането, тоест вкаменяването им. Прекалено идеално са изработени тези статуи!

— Дин-де, дин-де — заповтаря Лан-Вин-Е. Тату го посочи:

— Казва, че е време да приключвате.

— Ей сега!

— Вин-лео-бео?

— Пита кога ще свършите разговора — сведе глава Тату.

— След три минути. Лан-Вин-Е кимна.

— Днес или утре искам да отида до Мястото на гладния дявол… сам. Направил съм парикарма, тоест ритуална обиколка около свещената планина Кайлас, и сигурно отчасти съм се пречистил. Според вас ще оцелея ли?

— Може би ще оцелеете, а може би — не — отвърна той.

— Какво ме заплашва там?

— Злите мисли, които таите в себе си, ще се засилят многократно и ще ви разкъсат. Освен това — намръщи се монахът — ще започнете да молите тялото ви да се вкамени. То ще страда много силно и на вас ще ви се прииска да стане каменно… Нали камъкът не усеща болка.

— М-да… — произнесох аз.

— Не ви препоръчвам да се приближавате твърде близо до вкаменените хора.

— Защо?

— Струва ли си да се цапате?

— Не ви разбрах.

— Около тях обитава Гладният дявол, а той е катализатор на злите мисли у хората. Ако се задържите известно време там, ще попаднете под влиянието на огромния Черен ангел и вашите многократно засилени зли мисли ще ви разкъсат. А ако не ви умъртвят те, ще останете във властта на злото. Дали си е струвало в такъв случай да правите свещена парикарма?

— Значи не бива да се цапам, така ли?

— Веднъж ви е провървяло — монахът впери очите си в мен. — Извършили сте парикарма, не сте умрели и сте се пречистили. Ако се приближите към вкаменените хора, ще ви се наложи още веднъж да извършите парикарма, за да прогоните злите мисли, подсилени от Черния ангел. Преди да отида на Мястото на гладния дявол, на два пъти направих парикарма, а веднага след като посетих това място, ми се наложи още веднъж да го сторя. Ще ви призная, че последната парикарма ми беше най-трудна — засилените от Черния ангел зли мисли болезнено напускаха моето тяло.

— Дин ел-ки — отсече Лан-Вин-Е.

Без да ми преведат, разбрах, че настоява да приключваме разговора.

— Ей сегичка! Кажете, точно там ли ще се омърся?

— Точно там — кимна монахът. — Между другото, не взимайте фотоапарата, а ако го вземете, не фотографирайте Мястото на гладния дявол.

— Защо?

— Понякога върху снимките се появява Гладният дявол и най-често фотографът умира, защото дяволското начало засилва в човека злите мисли, които направо го разкъсват отвътре.

Тогава все още не знаех, че след няколко години ще ми се натрупа цяла камара снимки с ясно различими светещи обекти. Анализирането им ще ни доведе до извода, че най-вероятно сияещите обекти са различни варианти на ангелоподобния живот на Земята — невидими за очите, но неизвестно защо изобразени на снимките.

Погледнах монаха Тленнурпу и разбрах, че няма да успея да повторя неговите стъпки, тоест да направя парикарма, да посетя Мястото на гладния дявол и отново да направя парикарма. Нямах време за още един ритуален обход на Кайлас — притискаше ме срокът за връщане в Русия, а и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Куп съмнения се породиха в душата ми.