Ернст Мулдашев - В обятията на Шамбала

Колко оптимизъм са притежавали хората от Шамбала, за да построят Града на боговете и отново да пресъздадат човечеството. Само розовите мисли са им помагали да вършат велики дела и да ги правят не заради себе си, а заради нас — неразумните, така че на планетата Земя човешки глас да произнесе думите: «Обичам ви!»“

Върнах се при колата. Отново потеглихме. Планините и хълмовете на Вечния континент плуваха покрай нас.

Болката ми се поуспокои. Най-неочаквано установих, че съм доволен. От това, че на нас, обикновените руски мъже, ни се удаде да прекараме известно време в призрачните и прекрасни обятия на Шамбала. Че успяхме да видим невероятния и необикновен град! Още не знаех, че разгадаването на предназначението му ще се проточи през годините, но вече усещах, че загадката е грандиозна.

От време на време заспивах и намествах главата си — ту на рамото, ту на гърдите на Сергей Селиверстов. Неговите биополета намаляваха болката — хубавите и добри биополета на моя приятел. Сергей Анатолиевич понякога пъшкаше, като се стараеше да не мърда, за да не ме събуди, а ако се налагаше да се обърне, правеше го тихо и уютно. Понякога отпиваше от плоското шише, но не издаваше традиционните възклицания „О-ох! Добре ми дойде!“ и нито веднъж не капна от живителната напитка върху плешивата ми глава. Само звуците „хрус-хрус“ издаваха, че Сергей Анатолиевич си хапва сухар.

Още веднъж наместих главата си върху триизмерното рамо на Сергей и изведнъж почувствах, че ние, триизмерните хора, не уважаващи кой знае колко самите себе си; все пак ще променим нашия скучен и мрачен свят и ще го направим такъв, че и в него, в този захвърлен на ниските нива свят, някога да се появят чудеса — онези невероятни чудеса, най-голямото от които е чистата душа. И тогава (кой знае!?), може би и в нашия, вече не враждебен, а весел свят, ще засияе чудодейната сила на петте елемента — силата, която е създала нас самите като съставна част от Вселената.

— Хрус-хрус-хрус! — Сергей звучно похапваше сухар.

Присъниха ми се Главното огледало на времето и Огледалото на царя на смъртта Яма. И аз, някак си просто и лесно осъзнах, че чудесата ще настъпят тогава, когато човечеството опознае законите на времето и започне да припознава всеки човек като човек-време или човек-мисъл, както и да се доверява повече на чувствата, които са изпратени от Бога, за да инспектират мислите. И тогава, когато чувствата започнат да преобладават в нашия свят, ще настъпят времената на матриархата (тъй като жените са по-склонни към чувства!). Жените вече ще ухажват мъжете. Между другото, подобни симптоми като че ли са налице!

В онзи момент, докато пътувахме, още не знаех, че скоро ще направя първата в света трансплантация на очи, в основата на която ще залегнат, нека да са призрачните, нека да са хипотетичните и недоказуеми закони на времето (а именно бързото срастване на кръвоносните съдове), които толкова трудно ще обясня на колегите си. Те ми бяха подсказани от Огледалото на царя на смъртта Яма — мислещото огледало на времето.

— Хр-р-р-ус! — прозвуча в главата ми.

„На твърд сухар е налетял!“ — помислих си аз.

А ние пътувахме и пътувахме. И само понякога, събуждайки се от непоносимата болка, спирах колата и излизах навън — идваше ми да вия от болка.

А веднъж се облегнах на рамото на стоящия до мен Сергей и на висок глас заплаках.

— Боли ме, Сергей! Много ме боли! — задавих се в сълзите си.

Минаваше ден след ден. Ние пътувахме и пътувахме. А стомахът ме болеше и мръсотията излизаше от мен.

Понякога отварях очи, гледах през прозореца и виждах ту каменните надписи по склоновете, напомнящи за великите заклинания, ту правилните кръгове — свидетелствата на Шамбала, ту ступите — символи на пирамидите в Града на боговете. С болка в душата разбирах, че мисията на тибетците вече е изпълнена.

Скоро стигнахме до онова място, където платото започваше да се снижава. Дойде времето да се простим с Тибет.

Ние високопарно се прегръщахме, а на душата ни беше тъжно, защото не искахме да се разделяме с Тибет — люлката на човечеството.

Аз, разбира се, се усмихвах. А стомахът ме болеше, болеше, болеше… Но щом седнех в колата, веднага заспивах, без да обръщам внимание на болката. Включваше се защитната реакция на организма след преживяния стрес.

„Наистина ли се предадох, наистина ли остарях?“, помислих си. Спомних си за моя приятел, вече бившия президент на японската фирма „Ничиборен“ — Кондо-сан. Той говореше прекрасен руски, но понякога бъркаше отделни думи.