Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

(Малкият Фил потрепери, а по-големият просто стисна волана силно, защото му беше обещало (?!) Кога ли е говорил с него?)

Не! Не е говорил! Просто го знае. Знае го, както антилопата знае, че трябва да се пази от лъва. Защото и той яде. И самият Филип Мазлоу – търговски агент, прехвърлил тридесетте – знаеше, че трябва да бяга, да се пази, защото то ЯДЕ! А сега бе гладно. Сигурен бе в това.

Вечерта, когато се прибра вкъщи, беше много изнервен, при всеки шум подскачаше и макар че бе вече голям (както казваше дядо му: „Ти вече си голямо момче Фил и не трябва да се страхуваш“), преди да си легне, надникна под леглото, за да се увери, че там няма нищо. Заспа на светлината на лампа, завит до брадата, и макар през нощта да му се допика, не стана. Едва когато светлината на зората заля стаята му, се осмели да пусне крак пред дълбоката тъмнина и да стане. Страхът го бе вързал, сякаш бе потъркал вълшебната лампа и духът се бе появил – засега само в главата му. докога.

Кабинетът му бе изрядно подреден. Сигурно, защото имаше малко мебели – едно голямо бюро пред прозореца, в чийто край стоеше компютърът, пред него – удобно кожено кресло, два стола за посетители, закачалка и кошче за боклуци. Стените бяха боядисани в резеда и въпреки семплото обзавеждане, помещението лъхаше на „тежкария“.

Сутринта Фил влезе в кабинета си във видимо по-добро настроение от снощи. Познатата обстановка му вдъхна сигурност (или може би малкото мебели не позволяваха Нещо да се скрие?). Съблече шлифера се и го закачи в ъгъла, след което се тръшна в креслото. На вратата се почука и влезе госпожица Голдсън – секретарката му:

– Кафето, г-н Мазлоу.

– Благодаря, Силвия. Би ли ми донесла и сутрешния вестник.

– Разбира се, сър!

Тя се обърна и излезе, докато Фил сръбваше от черната ободряваща течност. След минута вратата се отвори и „Дейли нюз“ се оказа в ръцете му. Изтегнал се назад в коженото кресло, с чаша димящо кафе и цигара, четейки вестник посред бял ден – всеки би го взел за преуспяващ бизнесмен. А Фил би се ухилил, плеснал по бюрото и извикал „Ей, богу, така е!“. И може би беше така. Поне до момента, в който видя зеления крак в тоалетните. Оттогава не бе щастлив толкова колкото преди. А когато обърна на трета страница на вестника, може да се каже, че вече бе нещастен. Доста нещастен. На върха на страницата се мъдреше заглавие за жестоко убийство, а в средата на страницата по-интелигентните читатели можеха да разберат, че жертвите са семейство – мъж, жена и малко момиченце. Имаше и снимка. За стотни от секундата Фил разпозна гостите на крайпътното кафене от вчера. Вгледа се във фотографията. Колата на мъжа бе спряна на пътя, а самият той висеше с разрязано гърло на страничното стъкло. Жена му бе с размазана глава (до която на Фил му се стори, че вижда око), а Ели – дъщеря им, бе буквално разкъсана на парчета и разхвърляна около паркирания автомобил. Куклата ѝ се валяше в праха! Фил бе изтръпнал, блед, потен… рязко си пое дъх, от което гърдите го заболяха. Защото докато четеше, не бе дишал. Очите му се разшириха. Зад колата на снимката имаше зелено петно, неясно за всеки читател или дори за фотографа, направил кадъра, но Фил знаеше, че това е зелен КРАК. В следващия миг той припадна. За няколко секунди. Но когато пак отвори очи и погледна боязливо, зеленият крак беше все още на снимката. Тихият ужас, в който изпадна, не продължи дълго. Седеше на пода и плачеше безмълвно. Като малко дете. Но това му дойде ободряващо. Защото в един момент той осъзна, че това е действителността. А малкият Фил успя да убеди големия, че ще трябва да се бори (?!)… .Да се БОРИ? Изведнъж си спомни. Там, в къщата на дядо му, там, където заспиваше често със страх от зеленото в килера.

(под леглото)

(зад вратата)

(в сянката)

Там той се пребори със страха си. Една сутрин разказа на дядо си за ужаса, с който живее, и старецът го принуди вечерта, като се стъмни, да надникне под леглото и в килера. Там нямаше нищо и оттогава (до скоро), Фил бе забравил за това. Вече не се съмняваше какво трябва да направи. Да отиде в къщата на дядо си и както преди 25 години, да влезе в килера, за да се убеди, че няма нищо. Филип Мазлоу скочи от пода и изхвърча навън, без да си вземе шлифера.

Русото момиченце изпищя в съня си. Нещо меко и влажно го душеше, нещо черно притискаше очите му. Болката се надигаше като вълна в главата му. Белият дроб пищеше за въздух, съзнанието ревеше от ужас. Черната пелерина покри всичко, вълната преля и разби вълнолома. Настъпи тишина сред разпиляната по възглавницата детска коса, сред нетипично извитите ръце. В този миг млада жена нахлу в стаята. В нощта видя само ниската сянка, надвесена над детското креватче; в другата стая дете се събуди от ВИК. Майката се хвърли към сянката, но остър удар я запрати в стената. Тя почти не изпита болка, когато черепът ѝ се разби. Болката от мисълта, прелетяла за стотни от секундата, че нещо се е случило с дъщеря и?. Детето в съседната стая продължи да плаче… а на сутринта, когато полицията дойде и отвори врата, свързваща двете стаи, то видя малък плюшен крокодил на леглото на сестра си. На следващата нощ този крокодил оживя в детското съзнание. Детето вярваше. То знаеше, че това нещо е убило сестра му и майка му. И Зеленякът заживя в малките сиви клетки на измъчения мозък на Фил. Докато не нахълта смело в килера и не видя, че е празен. Оттогава заживя на друго, много по-топло и удобно място, от което можеше да контролира всичко.