Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

Две години по-късно младо семейство купи къщата на Хъксли и се настани веднага, въпреки че имаше доста неща за ремонт. Малкият Джон взе стаята на втория етаж, до килера. Често чуваше странни шумове оттам и го бе страх да затвори очи. Докато една сутрин вече поотрасналият Джон влезе в килера и се огледа. В ъгъла на земята видя мухлясало зелено, плюшено крокодилче, което времето бе така деформирало, че изглеждаше стран(ш)но. Детето го взе и изтича на двора бързо. Отвори капака на големия геран и хвърли играчката вътре. Плюшът потъна бавно, докато не стигна дъното, до плесенясала човешка кост. Когато затваряше кладенеца, Джон сякаш чу далечен смях. Уплаши се и бързо затръшна капака. В следващия миг разбра, че се обаждат червата му. Беше гладен, защото още не беше закусил. Какво по-добро време да провериш тъмния килер, при изгрев слънце, преди закуска.

Hейтън се събуди с неприятното усещане, че някой го наблюдава. Беше потен и трепереше, а чувството, че злонамерен поглед се е вторачил в душата му, караше косъмчетата на тила му да настръхват. През прозореца нахлуваше светлина от уличната лампа и сенките на стария орех пълзяха из стаята. Явно навън духаше вятър, защото се движеха из стаята. Сънят или усещането бяха толкова реални, че той се зачуди да стане ли да вземе ножа си. Ослушваше се. Пропуквания и далечни шумове от къщата изпълваха съзнанието му със зловещи картини на касапница. Не искаше да светва лампата, за да не събуди жена си и да я притеснява излишно (надяваше се).

Стана все пак и пипнешком се придвижи до вратата. Тихо я отвори и излезе в коридора. Шляпаше бос, въпреки че теракотът беше студен. Все пак идваше есен, листата на дърветата бяха опадали, а севернякът се готвеше да нахлуе. Надникна в стаята на дъщеря си – Ния. Детето спеше, свито на кълбо под одеялото, а лампата с Мики Маус светеше бледо над главичката му.

Запъти се към кухнята, където държеше ловджийския си нож. Светна лампата и отвори чекмеджето, където държеше оръжието. Прибра го в широкия джоб на пижамата си и се приближи до прозореца. Загледа се в големия преден двор. Всичко беше спокойно. Нищо притеснително не видя. В този момент сянка падна върху него и той рязко се обърна. Малката Ния стоеше на прага на кухнята по пижамка и с боси крачета, а от ръката ѝ висеше Пухчо – малко плюшено мече, което бяха купили от панаира в съседния град.

– Хей, мъниче, защо си станала? – отиде до детето и клекна пред него.

– Много ми е топло. Огънят е твърде силен – малката разтърка очички сънено. Кичур руса коса бе залепнал от пот на челото и,.

– Огън ли? Какъв огън, миличка?

– В който изгоряха мама и тате.

– Е, как, аз съм тук. Сънувала си – погали детето по главата и го хвана за ръка. – Хайде, ела да идем в стаята ти, за да видиш, че няма огън.

Детето тръгна неохотно с него, като влачеше мечето в ръка.

– Ето, виждаш ли? Няма нищо.

Гушна я и я отнесе до леглото:

– Виж. И Мики Маус е тук и те пази. Нали знаеш, че кошмарите са само лоши сънища?

– Да, ама мама и тате умряха в огъня.

Нейтън сериозно се притесни:

– Никой не е умрял, зайче. Тук съм. Ето ме.

– Не, тате, не ти. Предишният ми тати!

– Миличка, сънувала си. Хайде, лягай си и спи, защото утре ще е дълъг ден.

Малката се нацупи и се зави до брадата.

– Хайде, миличка, лека нощ!

– Лека нощ, тате.

Той тръгна да излиза, когато тя тихо каза:

– И се пази от огъня.

Нейтън излезе и притвори вратата на детската стая. Върна се в спалнята и легна. Една сянка от ъгъла се протегна към него с причудливи очертания и падна върху очите му.

Огън!

Огън!

Огън!

Утрото беше слънчево и по-топло от обичайното за октомври, а Нейтън, забравил среднощните преживелици, пиеше кафе на верандата, докато преглеждаше новините на лаптопа си. Откъм кухнята се чуваше тропане на съдове. Мириам миеше чиниите и слагаше закуска на Ния, която още спеше. Познатите шумове и прекрасният ден успокоиха Нейтън, който почти не спа тази нощ след кошмара и странния разговор с Ния. Мислеше да сподели с жена си, но в крайна сметка реши да не я притеснява. Децата винаги говореха някакви щуротии. А и винаги вършеха щуротии.

След малко Ния ще стане, ще закуси и ще излязат на разходка. Бяха се разбрали днес да отидат до близкия парк и да си направят пикник.

– Хей, какво си правила, малка госпожице? – чу се гласът на Мириам. – Къде се изцапа така?

Не чу какво каза детето, явно говореше тихо, затова стана и влезе в кухнята. Ния стоеше отново боса (а толкова ѝ се караха за това да обува чехлите си) и отново държеше Пухи в ръце.